Взех листа, който ми беше подаден, и се вгледах внимателно. Подредени точки, сухи и ясни: лични документи, банкови извлечения, доказателства за съвместно придобитото имущество.
— Благодаря ви.
— Няма защо. За мен това са ежедневни случаи. Но знаете ли какво ще ви кажа?
Тя ме погледна право в очите, без излишна мекота.
— Постъпвате правилно. Ако някой не ви цени — защо да оставате до него?
Когато излязох от кабинета ѝ, имах усещането, че не съм същата жена.
Не като жертва си тръгнах оттам, а като човек с план.
Полтора месеца зад маска
През следващите шест седмици живеех като актриса в добре научена роля.
Сутрин се събуждах до Антон Живков. Приготвях закуска, питах го как е минал денят му на работа. Вечерите прекарвахме пред телевизора, както винаги.
Само че вътре в мен всичко беше различно.
Наблюдавах. Започнах да забелязвам онова, което преди подминавах.
Как Антон превърта очи, когато говоря. Как Венета Ангелова, щом дойде на гости, обикаля апартамента с престорена небрежност — докосва мебелите, оглежда ъглите, сякаш прави опис. Оценява кое какво струва и какво евентуално ще се озове при брат ѝ.
Преди си мислех, че е просто любопитна. Сега ми беше ясно: тя винаги е завиждала. На жилището ни. На живота, който имахме.
Засичах погледите им, когато излизах от стаята.
А аз мълчах. И събирах доказателства.
Открих нова банкова сметка в друг клон. Извадих извлечения от общата ни сметка. Заснех с телефона договора за покупко-продажба на апартамента. Всеки файл изпращах на моята приятелка Любка Филипова.
— Какво става? — попита тя по телефона.
— Ще ти разкажа по-късно. Само те моля, пази всичко.
Любка не настояваше. Тя беше достатъчно умна, за да разбере кога не е време за въпроси.
Една вечер Антон подвикна от хола:
— Жулиета Родопска, копчето на ризата ми падна. Ще го зашиеш ли?
Преди бих въздъхнала, бих му отвърнала нещо остро: „Сам не можеш ли?“
Сега — защо?
— Дай я.
Взех иглата. Конец. Приших копчето внимателно — равно, здраво, старателно.
Антон гледаше телефона си. Дори не ме погледна.
Помислих си, че това е последният път, в който се грижа за дрехите му. Повече нямаше да се налага.
И странно — почувствах облекчение.
На вечеря той се намръщи:
— Защо напоследък си толкова мълчалива?
— Уморена съм.
— Пак ли ще започнеш с оплакванията?
Някога щях да се възмутя. Да му обяснявам, че не се оплаквам, а споделям.
Сега — няма смисъл.
— Не. Няма да започвам.
Довърших храната, прибрах масата и се оттеглих в спалнята.
Чух как се обажда на Венета. Говореше тихо, но думите му стигаха ясно до мен:
— Не знам какво ѝ става. Стана някак странна. Все мълчи.
Твърде късно за тревога.
Подаването на документите
Месец и половина след разговора ми с Тодорка Александрова бях напълно готова.
Извлеченията — събрани. Документите — копирани. Планът — изграден.
Вдигнах телефона и набрах адвокатката.
— Тодорка Александрова, готова съм.
— Елате утре. Ще подготвим молбата.
На следващия ден подписах всичко. Тя ми обясни подробно как ще протече делото, какво ще се очаква от мен, как да реагирам.
— Апартаментът подлежи на подялба. Можете да поискате той да изкупи вашия дял или да се продаде и сумата да се раздели. Изборът е ваш.
— Предпочитам изкупуване. Не искам да се занимавам с продажби.
— Добре. Ще го впишем.
Тя разпечата документа и го плъзна към мен.
— Подпишете. Утре го внасяме в съда. До седмица ще му бъде връчено уведомление. Заседанието ще е до два месеца.
Подписах.
Буквите бяха равни, уверени. „Моля за прекратяване на брака и разделяне на съвместно придобитото имущество.“
Деветнадесет години живот, сведени до три реда.
Разкритието
Съдебното уведомление пристигна при Антон на работното му място. Върна се у дома блед, със смачкан лист в ръка и поглед, пълен с недоумение.
— Какво е това?! — тресна документа върху масата.
Аз седях в кухнята. Пиех чай. Спокойно.
— Развод, Антон. Разделяме се.
— Защо?! Обясни ми веднага!
Оставих чашата и го погледнах право.
— Върнах се за чадъра. И чух как говореше за мен с Венета.
Той застина. Лицето му посивя.
— Жулиета, това… не беше така… не го мислехме сериозно…
— Беше точно така. Каза, че съм напълняла, че само мрънкам, че не знаеш защо още ме търпиш, и тогава реших, че повече няма да търпя.
