…че твърде често решаваме вместо нея.
Стефка Соколова рязко вдигна глава, сякаш я бяха боднали.
— Какво искаш да кажеш? Че аз вземам решенията?
— Да, мамо. Почти за всичко — отвърна спокойно Веселин Огнянов.
— Защото аз мисля! А тя какво има?
— И тя мисли. Само че аз никога не ѝ давах думата.
— И правилно! Какво разбира тя!
Веселин поклати глава.
— Не е глупава. Просто съм свикнал да слушам теб, а не жена си.
— Какви ги говориш? Аз съм те отгледала, аз съм те научила на всичко. А Галина какво е направила?
— Тридесет години беше до мен. Готвеше, переше, чистеше, отгледа детето ни.
— Това ѝ е задължение! Жената служи на мъжа си!
— А мъжът е длъжен да уважава жена си.
Стефка скочи от стола.
— Промила ти е мозъка! Цял живот всичко беше наред, а сега изведнъж — нищо не ѝ харесва!
— Може би никога не ѝ е било добре, просто е мълчала.
— И е трябвало да мълчи!
Веселин си пое дълбоко въздух.
— Знаеш ли какво, мамо? Утре ще отида при Галина. И ще ѝ кажа, че оттук нататък аз поемам решенията за семейството ни.
— А аз къде оставам? Излишна ли съм вече?
— Не. Но си съветник, не началник.
— Веселине, ти си мой син!
— И неин съпруг. От трийсет години.
На следващия ден Веселин се появи с букет пред дома на Виолета Любомирова, където беше отседнала Галина.
— Галина, разбрах всичко. Ти беше права. Майка ми прекалено често се месеше вместо нас.
Тя го изгледа внимателно.
— И какво следва?
— Оттук нататък решавам аз. Но заедно с теб, не с майка ми.
— А ако тя се противопостави?
— Това си е нейна работа. Ние сме зрели хора.
— Говориш сериозно?
— Напълно. Цяла нощ мислих. Осъзнах, че съпругата е на първо място. Ти избра да бъдеш с мен. Майка ми ми е дала живот — различни роли са.
Галина замълча за миг.
— А празненството за новия дом на Йоана Ангелова къде ще е?
— Там, където ти искаш. В ресторант — значи ресторант.
— Спалнята?
— Ще я изберем заедно. Ние ще спим в нея.
— А парите?
— Ти ще ги управляваш. Знаеш по-добре от какво имаме нужда.
За първи път от два дни Галина се усмихна.
— Добре. Да се прибираме.
У дома ги чакаше Стефка Соколова с каменно лице.
— Разходихте ли се добре?
— Мамо, говорихме. Решихме сами да подреждаме семейните си дела.
— А аз каква съм тогава? Чужда?
— Не. Но не ти си главата на нашия дом.
Тя впи поглед в Галина.
— Постигна ли каквото искаше?
— Стефка Соколова, не съм се борила с вас. Просто исках в собствения си дом да бъда стопанка.
— Стопанка? — изсумтя тя. — Ще видим докъде ще стигнеш.
— Ще видим — отвърна спокойно Галина.
Месец по-късно празникът на Йоана беше в ресторант. Веселин сам избра мястото и плати сметката. Стефка първо мърмореше, после призна, че за пръв път от години е си е починала.
Мебелите за спалнята бяха купени от Веселин и Галина заедно. Майката изказваше мнение, но решението беше тяхно.
Пазаруването вече беше грижа на Галина — тя купуваше и готвеше каквото пожелае. Веселин понякога молеше за борш или кюфтета, но без претенции.
— Знаеш ли — каза му веднъж тя, — харесва ми да се чувствам съпруга, а не нечия дъщеря.
— А аз харесвам, че имам жена, не втора майка.
Стефка постепенно свикна с новия ред. Понякога опитваше да командва, но Веселин меко я спираше:
— Мамо, това Галина го решава.
— Или: мамо, ние ще се справим.
Галина вече не мълчеше. Когато нещо не ѝ допадаше, го казваше. А Веселин я слушаше.
Семейството се промени. Появиха се граници. Дойде уважението. И Галина най-сетне стана истинската господарка на собствения си живот.
