— Стига с тези детинщини. Прибирай се у дома.
— Не.
— Как така „не“? Имаме задачи, планове. Утре сме записани при лекар.
— Отмени часа. Или помоли майка си да иде вместо мен.
— Какво общо има тя? Това е твоят лекар.
— Веселине, вече ти казах. Докато не решиш кой е по-важен за теб, аз няма да се върна.
— Аз реших! Ти си по-важната!
— Не е вярно. Вчера, пред всички, каза друго.
Веселин замълча. След миг пое дълбоко въздух.
— Добре. Майка ми вероятно наистина прекалява. Но не го прави от лошо.
— Прекалява? Тя дори ми диктува какво да приготвям за закуска!
— Това са дреболии.
— За теб — да. За мен това е ежедневие.
— Галина, не всичко може да се промени изведнъж. Тя е свикнала така.
— А аз свикнала ли съм да съм прислужница? Извинявай, но ми писна.
Линията прекъсна. Веселин захвърли телефона върху дивана. В този момент Стефка Соколова излезе от кухнята с чаша чай.
— Не вдига ли?
— Вдига. Но няма намерение да се прибира.
— Цупи се?
— Не знам, мамо. Може би… може би има право?
Стефка остави чашата така рязко, че чаят се разля.
— В какво точно има право? В това, че трийсет години е яла от моя хляб?
— Моля те, не говори така.
— Защо да не говоря? Аз не съм спала нощи, когато беше болен. Аз взимах заеми, за да учиш. И сега някаква Галина ще ми чете морал?
— Тя не чете морал. Просто иска мнението ѝ да има значение.
— Да има значение? — седна срещу сина си. — Веселине, аз посветих живота си на теб. Не се омъжих повторно, за да не ти докарам мащеха. За теб живях.
— Знам, мамо.
— А сега тази… жена иска да ме изтрие от живота ти?
— Никой не иска да изтрива никого.
— Напротив! Тя ти постави ултиматум — или тя, или аз!
Главата на Веселин пулсираше.
— Не го каза точно така.
— А как? Че ще се върне само ако избереш между нас.
Вечерта той отново се обади на Виолета Любомирова.
— Виолета, дай телефона на Галина.
— Не желае да говори с теб.
— Моля те, подай ѝ го.
— Галина, Веселин е на линията! — извика Виолета. — Не иска да говори!
— Защо?
— Казва, че докато не оправиш отношенията с майка си, няма какво да обсъждате.
— Какво да направя? Да изгоня майка си ли?
— Попитай Галина.
— Тя не вдига!
— Тогава ела тук.
След около час Веселин вече беше при тях. Галина Яворова седеше в кухнята на Виолета, държеше чаша чай. Изглеждаше спокойна.
— Галина, това е безсмислица. Прибирай се.
— Не.
— Защо?
— Защото в онзи апартамент майка ти е господарят. Защо ми е да се връщам?
— Тя не е господар!
— А кой тогава? Вчера ти сам каза — тя решава всичко.
Веселин седна срещу нея.
— Разбирам те. Наистина се меси в много неща. Но го прави с добри намерения.
— Добри за кого?
— За всички ни.
— Не, Веселине. За теб. Аз само ѝ преча.
— Не пречиш.
— Напротив. Преча ѝ от трийсет години. Тя искаше да се ожениш за Фани Костова. Помниш ли?
Той кимна.
— Помня. Но в крайна сметка се ожених за теб.
— Да, но слушаш нея.
— Какво искаш от мен?
Галина остави чашата.
— Искам ти да вземаш решенията. Да не живееш по нейните съвети. Да питаш мен какво мисля, не нея. Да бъда съпруга, а не домашна помощница.
— Ти не си помощница.
— Тогава защо тя ми казва какво да готвя?
— Ами… навик.
— Веселине, на петдесет и седем съм. Мога да сготвя чорба. Толкова ли е трудно да го разбереш?
Той замълча. След малко тихо попита:
— А ако майка ми не приеме това?
— Тогава избираш — тя или аз.
Късно вечерта Веселин се прибра. Стефка го чакаше в кухнята.
— Е? Дойде ли ѝ разумът на онази Галина?
— Мамо, трябва да поговорим.
— За какво? Ще се извини и ще се върне, това е.
Веселин седна срещу нея.
— Мамо, възможно е тя да има право. Възможно е наистина да сме прекалили и да вземаме твърде много решения вместо нея, без да се замисляме как се чувства.
