Тишината около масата се сгъсти до болезненост. Галина Яворова гледаше Веселин Огнянов с широко отворени очи, сякаш за първи път го виждаше такъв.
— Ясно — прошепна тя.
Без излишни жестове развърза престилката, сгъна я грижливо и я остави върху облегалката на стола, все едно просто приключваше с миенето на чиниите или подреждането на прането.
— Гале, какво ти става? — стресна се Веселин. — Седни, нека довършим разговора.
— Не, Веселине. Няма да седна.
Тя излезе от кухнята. В спалнята отвори гардероба, извади пътна чанта и започна да подрежда най-необходимото — бельо, халат, домашни чехли.
— Къде си тръгнала? — появи се той на вратата.
— Ще преспя у Виолета.
— Защо? Нали говорехме нормално.
Галина извади папка с документи — личната карта, пенсионното удостоверение.
— Нормално ли? Ти току-що каза, че майка ти е законът в нашия дом.
— И какво от това? Тя не е чужда.
— А аз каква съм?… — гласът ѝ потрепери.
Веселин се почеса по тила.
— Какво общо има това? Ти си ми съпруга, тя е майка ми. Различни неща са.
— Тридесет години сме заедно, Веселине. Тридесет години пера чорапите ти, гладя ризите ти, готвя супите ти. И накрая излиза, че в този дом командва майка ти.
— Не командва… по-скоро… дава насоки.
— Насоки? — Галина закопча чантата. — Тя решава къде празнуваме, тя избира мебелите, тя определя какво да купим и какво не. Това ли наричаш съвети?
— Гале, не прави от мухата слон.
Тя го подмина и тръгна към изхода. В кухнята всички седяха безмълвно. Стефка Соколова спокойно режеше тортата.
— Гале, къде отиваш? — обади се Йоана Ангелова.
— При приятелка. Имам нужда да си поема дъх.
— От какво да си почиваш? — без да вдига поглед, каза свекървата. — Седяхме си мирно.
— Да. Мирно.
Галина облече палтото си. Веселин хвана ръката ѝ.
— Недей да излагаш хората. Ние сме семейство, проблемите се решават заедно.
— Какви проблеми? Ти сам каза — майка ти е законът. Значи тя ще се оправи и без мен.
— Не това имах предвид.
— А какво тогава?
Той мигна объркано.
— Просто… майка е умна. Има опит.
— И аз ли трябва цял живот да мълча?
— Не да мълчиш. Да се съобразяваш.
Галина извади ключовете.
— Трийсет години нито веднъж не ѝ отказах. Каза „така“ — така правех. Каза „купи“ — купувах. А моят живот къде остана?
— Какво значение има? Живеем добре.
— Кой живее добре? Ти и майка ти?
— Всички.
— Не, Веселине. Не всички.
Тя отвори вратата и на прага се обърна.
— Когато решиш кой е по-важен за теб — жена ти или майка ти — се обади. Номера на Виолета го знаеш.
— Гале, почакай! Не си тръгвай така, вече е късно!
Вратата се затвори. Галина слизаше по стълбите, дишайки дълбоко. За първи път от много години.
В апартамента се настани гробна тишина. Веселин остана до вратата, без да осъзнава напълно какво се беше случило. Стефка Соколова остави ножа.
— Правилно. От капризни жени няма нужда.
— Мамо, може би не трябваше да казвам онова за „закона“? — неуверено промълви той.
— Напротив. Така трябва. Тя трябва да знае мястото си.
Йоана стана от масата.
— Мамо, не мислиш ли, че прекали?
— Прекалила? — Стефка се изправи гордо. — Цял живот съм помагала на тази Галина. Водих домакинството, давах акъл. А тя — неблагодарна.
— Но това е и нейният дом.
— Нейният? — изсмя се тя. — Кой купи жилището? Веселин. А кой го отгледа? Аз. Значи домът е мой.
Веселин се отпусна на дивана и хвана главата си.
— И сега какво ще правим?
— Нищо. Ще се нацупи, ще мине и ще се върне. Няма къде да ходи.
На сутринта Веселин набра номера на Виолета Любомирова.
— Ало, аз съм Веселин. Галина при теб ли е?
— Да. Защо?
— Кажи ѝ да се прибере. Да поговорим спокойно.
— Кажи ѝ ти. Държа телефона.
