След по-малко от пет минути екранът отново светна. Този път беше майка му. Съобщението беше кратко, но натежало от укор: „Ванеса ми разказа всичко. Изключително съм разочарована от теб. Не съм очаквала подобна безсърдечност от собствения си син.“
Калин не написа нищо в отговор. Остави телефона на масата, сякаш беше станал прекалено тежък, и се приближи до прозореца. Навън снегът валеше бавно и равномерно – едри бели парцали се сипеха над притихналия град. Някъде там, на около четиридесет километра разстояние, се намираше къщата им – тяхното място. Топло, приветливо, чакащо ги.
В този момент входната врата се отвори. Калин се обърна и видя Жанета. Стоеше на прага, очите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ леко трепереха, докато ги захапваше, за да се удържи.
— Чух всичко — каза тя едва доловимо. — Чух как повиши тон.
— Обадих ѝ се — отвърна той спокойно. — Казах им, че няма да идват.
Жанета направи няколко колебливи крачки към него, спря за миг, после рязко се хвърли напред и го прегърна толкова силно, че Калин усети как тялото ѝ се разтрепери.
— Извинявай — прошепна тя, притиснала лице в гърдите му. — Съжалявам, че те изправих пред такъв избор. Знам колко трудно ти е да застанеш срещу семейството си…
— Ти си моето семейство — отвърна той и нежно прокара ръка през косата ѝ. — Най-важното. Трябваше да го докажа много по-рано. Много.
Те останаха така, прегърнати, докато навън снегът не спираше да покрива улиците. Телефонът издаваше приглушени сигнали от нови съобщения — вероятно Ванеса сипеше гневни думи, а майка му пишеше дълги обвинителни текстове. Калин не погледна към устройството дори за миг.
— Наистина ли ще посрещнем Нова година само двамата? — попита Жанета и вдигна към него мокрото си от сълзи лице.
— Наистина — усмихна се той и я целуна по челото. — Ти, аз, камината и снегът. Точно както си мечтала.
— Осъзнаваш ли, че това ще се помни с години? Че ще има скандали…
— Нека има. Поне за първи път от месеци ще си починем истински. Заедно. В нашия дом.
Тя се усмихна през сълзи и го притисна още по-силно.
Два дни по-късно двамата стояха на верандата на вилата си, увити в дебели одеяла, и гледаха обсипаното със звезди небе. До полунощ оставаха точно пет минути. Вътре в къщата камината пукаше уютно, на масата ги чакаха чаши с шампанско, а във фурната бавно се запичаше пиле. Въздухът беше наситен с аромат на бор от елхата, която бяха украсили предишния ден, на мандарини и разтопен восък от свещите.
— Щастлива ли си? — попита Калин, като я прегърна през раменете.
— Повече, отколкото мога да изрека — отвърна тя и се сгуши в него. — Понякога си мисля… ако тогава не беше се обадил на Ванеса, ако бяха дошли…
— Не дойдоха — прекъсна я той. — И няма да дойдат. Това е нашето място. Само наше.
Някъде в далечината часовникът започна да отброява последните секунди. Жанета се обърна към него и в светлината, струяща от прозорците, Калин видя лицето ѝ — спокойно, сияещо, истински щастливо.
— Честита Нова година, любов моя.
— Честита Нова година, слънце.
Те вдигнаха чашите и отпиха шампанското навън, на студа, под звездното небе. След това се прибраха вътре — там, където беше топло и сигурно, където пукането на камината заменяше целия останал свят и където нямаше никой друг, освен тях двамата.
И това се оказа най-хубавата Нова година в живота им.
