Либо ти вдигаш телефона и ѝ казваш истината, или аз оставам в града, а ти ще посрещнеш Нова година сам. Или с тях — както решиш. Само че без мен.
— Не можеш да ме поставяш така…
— Мога — отвърна тя спокойно, но в гласа ѝ нямаше и следа от колебание. Жанета взе чантата си и се насочи към вратата. — И ако трябва да съм честна, вероятно трябваше да го направя много по-рано. Давам ти пет минути да помислиш. Ако избереш правилно — оставам. Ако не — тръгвам при приятелка. А след това… ще видим накъде ще поемем.
Вратата се затвори рязко зад нея и Калин Ангелов остана сам в спалнята, сред подредените пътни сакове, с телефона, който тежеше в ръката му като олово.
Пет минути. Само пет.
Той започна да обикаля из апартамента, неспокоен, като хищник, затворен в тясна клетка. В ума му вече се разиграваше разговорът — как звъни на Ванеса Странджанска, как тя повишава тон, обвинява го, че е егоист, че е забравил какво значи семейство, че майка им ще бъде съсипана. Виждаше майка си как плаче по телефона, как му напомня колко се е жертвала за него, как го нарича неблагодарен син. Виждаше празниците — отровени от скандал, който щеше да се влачи с месеци и да се появява при всеки удобен повод.
После си представи другата картина. Нова година в къщата извън града с Ванеса, Радостин Атанасов и децата им. Телевизорът гърми, чашите се пълнят без мярка, тостовете се редят един след друг, а децата тичат, крещят и блъскат врати. Ванеса оглежда всичко с критичен поглед и не пропуска да отбележи: „Тук тапетите са залепени накриво, не виждаш ли?“ Радостин се е отпуснал в креслото до камината с бира в ръка. А Жанета я няма. Жанета, която беше броила дните до тези празници повече от половин година.
Калин спря. Взе телефона. Пръстите му трепереха, докато набираше номера.
— Калине! — чу веднага бодрия глас на Ванеса. — Почти сме готови! Само Мила Симеонова не може да си намери ските, но няма страшно, ще купим нови по пътя…
— Ванеса, изчакай — прекъсна я той и затвори очи. — Трябва да поговорим.
— За какво? Ако е за храната, не се тревожи, ще се погрижим за всичко, само че…
— Не можете да дойдете.
Настъпи тишина. Плътна и тежка, сякаш въздухът в слушалката се сгъсти.
— Какво каза? — попита тя след миг, а в гласа ѝ вече имаше студени, остри нотки.
— Съжалявам, Ванеса, но ние не сме ви канили. Жанета искаше да посрещнем Нова година сами. Годината беше изтощителна, имаме нужда да бъдем само двамата.
— Ти подиграваш ли ми се? — избухна тя. — Това сериозно ли ми го казваш? Ден преди тръгването?
— Не знаех какво ти е казала мама…
— Не знаел! — изсмя се тя, но смехът ѝ беше остър и зъл. — Ти винаги „не знаеш“, когато ти е удобно! Знаеш ли какво, Калине? На къщата ти не ѝ пука дали ще дойдем. Но ти… ти си пълен егоист!
— Ванеса…
— Млъкни! — вече крещеше. — Мислиш, че не разбирам? Това е идея на твоята скъпоценна Жанета, нали? Тя никога не ни е харесвала! Винаги ни гледаше сякаш сме ѝ в тежест! А ти, безхарактерен, правиш всичко, което ти каже!
— Не смей да говориш така за жена ми!
— Ще говоря както искам! — гласът ѝ звънтеше от ярост. — Ние сме семейство! Семейство! А тя е външна! И ако я избираш пред нас, знай — майка ще разбере. И ще бъде ужасно наранена.
— Нека разбере — отвърна Калин и усети как нещо в гърдите му се отпуска, сякаш възел се развързва. — Аз съм женен за Жанета. Тя е моето семейство. А вие…
— А ние какво?
— Вие понякога можете да приемете, че светът не се върти само около вас. Че и аз имам право на личен живот. На свой дом. На граници.
— Граници! — изсумтя тя. — Тя ли те научи на тези психологически глупости? Лично пространство, граници… А къде останаха семейните ценности? Кръвната връзка?
— Семейните ценности не са в това един винаги да дава, а другите само да вземат — изненада се Калин от твърдостта в собствения си глас. — Ванеса, обичам те. Ти си ми сестра. Но този Нова година ще я посрещнем с Жанета. Сами. Извинявай.
Тя дишаше тежко в слушалката, накъсано.
— Знаеш ли какво, Калине? — каза накрая през зъби. — Оправяйте се сами с къщата си. И не си мисли, че след това всичко ще е както преди. Ти прекрачи границата.
— Ако границата е там, където нямам право на собствен живот, тогава се радвам, че я прекрачих — отговори той и прекъсна разговора.
Телефонът се изплъзна от ръката му. Калин седна на дивана, усещайки как през него преминава странна смесица от страх и облекчение. Той го направи. За първи път каза „не“ на сестра си. За първи път постави Жанета на първо място, без да се оглежда за одобрението на майка си и без да се оправдава пред никого.
