— Аз.
— Маргарита? Къде си тръгнала така? С пухенка си! След три часа идват гости!
Погледнах Радка Пловдивска и без да го мисля, се усмихнах. Не от учтивост и не насила — просто една тиха, истинска усмивка.
— До магазина, Радке. За черен хайвер. И за салфетки със златен кант.
— Гледай да не се бавиш. Захари Пиринки става нетърпим, когато огладнее.
— Днес ще има изненади — отвърнах и пристъпих към асансьора.
Пътуването с таксито до летището е като размазан кадър. Нямаше сълзи, нито треперене. Чувствах се зрител на филм за непозната жена, която изведнъж е решила да избере себе си.
Самолетът се откъсна от пистата, а светлините на града под нас се разпиляха като шепа дребни монети.
В ума ми изплува Захари: излиза от банята, нахлузва халата, тръгва към кухнята с увереността, че вечерята го чака.
Първо ще зърне патицата. После бележката. Накрая — пръстена.
Почувствах почти телесно как лицето му пламва, как започва да се върти, да крещи, да звъни по телефони. Как Радка ще нададе вой — сякаш някой ѝ е изтръгнал най-скъпото: властта над всичко.
— Шампанско? — попита стюардесата.
Взех чашата. Балончетата се втурваха нагоре, припрени. И аз бързах — но за първи път не към пазара или печката, а към себе си.
Летях към града, в който някога бях щастлива по време на стажа си. Там живееше Диана Огнянова — приятелката, с която ми забраниха да общувам преди двайсет години, защото била „разведена и лош пример“.
Шампанското беше кисело и ледено. И най-вкусното, което съм пила.
След кацането включих телефона, за да си поръчам такси.
Първото, което се появи, не бяха истеричните обаждания на Захари.
Беше съобщение от банката:
„Картата ви е временно блокирана поради съмнителна активност. За съдействие посетете офис на банката.“
Вътре в мен всичко се срина.
Стоях в залата за пристигащи — хората се смееха, прегръщаха близките си, бутаха куфари. А аз сякаш бях попаднала в друга действителност.
Картата — спряна. Сметката — под въпрос. В брой — пет хиляди лева.
Разбрах веднага: Захари не само крещи. Той действа. Имаше връзки в банковата сигурност — неговият приятел Александър Велизаров, „на позиция“.
Поех дъх, сякаш току-що бях ударена.
— Добре тогава… — прошепнах. — Щом е така, нека бъде така, Захари.
И излязох през вратите на летището, право срещу ледения вятър.
