Всичко трябваше да е безупречно — както винаги. Така че вечерта всички да въздъхнат одобрително: „Е, Маргарита Мартинова, това вече е класа“, а Захари Пиринки да добави с важен тон: „Да, жена ми е истинска домакиня. Без нея сме загубени“.
И тогава ме удари яснота, от която ми прималя: това не беше похвала. Беше отчет. Отбелязване, че механизмът работи изрядно. Както се констатира, че бойлерът грее, а печката пали.
Без да бързам, тръгнах към спалнята.
Захари беше под душа. Водата плющеше силно, достатъчно, за да погълне шума от стъпките ми. Отворих гардероба и вместо голямата пазарска чанта извадих стария куфар — изтъркан, с одрани ръбове и спомени, залепнали по него. Същият, с който обикалях по командировки, докато един ден не чух: „За какво са ти тия жълти стотинки? Стой си вкъщи. Само ме излагаш“.
Замръзнах насред стаята. Как се събира цял живот в няколко движения?
Сложих резервно бельо. Един пуловер. Документите. Две книги — мои, не семейни. Папката с хартии. И обеците на майка ми — единственото, което Захари Пиринки така и не успя да превърне в „наше“.
После направих нещо, от което обикновено ръцете ми щяха да треперят.
Влязох в хола и взех телефона му.
Паролата беше смешно проста. Той никога не се беше крил — убеден, че аз нямам смелостта да посегна. В сметката имаше три милиона лева. „Резерв“. „Възглавница“. „За бъдещето“. Неговото бъдеще. Следващия му „гениален проект“.
Не се колебах. Натиснах „преведи“. Към моята сметка, открита тайно преди шест месеца, когато за първи път си позволих да си задам въпроса: а ако един ден трябва да си тръгна?
Кодът дойде мигновено. Изтрих съобщението.
— Маргарита! — изрева той от банята. — Кърпата къде е?
— Идвам! — отвърнах спокойно, с гласа, който бях упражнявала години наред.
Беше почти комично — светът още се крепеше на старите роли, докато аз вече събличах костюма си.
Върнах се в кухнята. Патицата лежеше на тавата, непроменена — безмълвен свидетел. Взех лист и химикал.
Писах хладнокръвно. Дори прекалено хладнокръвно.
„Захари. Патицата няма да се маринова. Салфетки няма да има. И мен също. Подадох молба за развод. Парите взех — приеми го като заплащане за тридесет години работа без почивен ден. Ключовете са на масата. Не ме търси. Честита Нова година.“
Оставих бележката директно върху трупа.
Отгоре сложих пръстена. Звънна в метала като ключалка, която вместо да се заключи, току-що се беше отворила.
На излизане от апартамента се сблъсках с Радка Пловдивска. Беше дошла по-рано — с торби, с вечния си укорен поглед и с онова изражение, сякаш въздухът винаги е виновен, а виновникът тепърва щеше да бъде посочен.
