— Къде се моташ, бе?! — гласът на Захари Пиринки прорязваше пространството като остър нож, разкъсващ плат. — Хората вече пристигат, а вкъщи няма никого! Ти нормална ли си изобщо?
Крещеше в гласовото съобщение така, сякаш стоеше срещу мен, лице в лице — самоуверено, без колебание, по навик. Тридесет години беше убеден, че има пълното право да говори по този начин. Само че не знаеше, че вече седях до илюминатора в самолета и под крилото му градът бавно се отлепяше от земята. Там долу оставаше не само апартаментът, а и онази стара версия на мен, която отдавна не разпознавах.
Телефонът трепереше в джоба на якето. Не просто вибрираше — гърчеше се, сякаш искаше да се изтръгне и да се върне при истинския си собственик. Нямаше нужда да проверявам. Знаех реда: първо Захари Пиринки, после пак той, след това Радка Пловдивска, а накрая някой от „близките“, за да затворят обръча. Така функционираше техният свят — направех ли крачка назад, веднага ме притискаха всички наведнъж.
Извадих телефона, но вместо известията видях отражението си в тъмното стъкло на илюминатора. Възрастна жена с уморен поглед. Петдесет и две. Фините линии около очите — като пукнатини по старо стъкло. Захари ги наричаше „белези от лоши решения“. А на мен изведнъж ми хрумна, че това са просто следи от пътя. Път, по който бях вървяла в грешната посока.
— Уважаеми пътници, моля, закопчайте коланите и изправете облегалките на седалките — прозвуча меко гласът на стюардесата.
В него имаше нещо нежно. Почти утешително. Като благословия. Като позволение най-сетне да престана да бъда удобна.
Телефонът отново подскочи — ново съобщение. Дори не се колебаех кой го е изпратил.
Радка Пловдивска:
„Маргаритке, не си забравила капките ми, нали? И патицата сложи ли се да се маринова? Захари каза, че си в задръстване. Осъзнаваш ли, че гостите ще дойдат всеки момент?“
Не смисълът ме поряза, а тонът. В него винаги се криеше една и съща непоклатима увереност: аз съм длъжна. Аз трябва. Нямам право да не се справя.
Натиснах бутона за изключване. Екранът угасна. За миг настъпи такава тишина, сякаш в главата ми бяха изключили постоянния шум.
И заедно с тъмния екран сякаш се изгаси и предишният ми живот.
Истината е, че всичко това не започна днес. Началото беше преди тридесет години — в деня, когато казах „да“ на Захари Пиринки. Тогава той изглеждаше сериозен, сигурен, с бъдеще пред себе си, а аз — момиче от обикновено семейство, което още не знаеше колко скъпо може да струва това „да“.
