„…а аз съм болна и възрастна жена. Кой ще повярва, че съм се нанесла насила?“ — думите на Стефка Велизарова още кънтяха в ушите ѝ.
На разсъмване Ралица Бургаска стана много преди алармата. Беше малко след пет. Облече се механично, събра всички документи, които смяташе за нужни, и без да се колебае, тръгна към районното управление. Дежурният полицай я изслуша внимателно, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той въздъхна и поклати глава.
– Сложен казус – каза спокойно. – Но самоволното настаняване си остава нарушение. Хайде, ще отидем на място.
Към седем и половина вече бяха пред блока. Вратата се отвори от Стефка Велизарова, по халат, с престорено сънлив поглед.
– Какво се е случило? – изплашено погледна униформата.
– Добър ден. Старши лейтенант Петров. Може ли да влезем?
– Разбира се, заповядайте… само че нищо не разбирам – заохка се тя и отстъпи назад.
– От кога пребивавате в този апартамент? – попита полицаят, докато вадеше тефтера.
– Ами… около месец. Може и малко повече – каза тя и се отпусна на дивана. – Сърцето ми е слабо, кръвното ми играе…
– Имате ли договор за наем или писмено разрешение от собственика?
– Какъв договор? – погледна го уж изненадано. – Аз съм роднина. Ралица сама ме покани.
– Това не е вярно! – намеси се Ралица рязко. – Никога не съм ѝ давала разрешение!
– Тогава как ключът е бил у мен? – разпери ръце Стефка.
– Открадна го! След развода не го върна!
Петров записваше мълчаливо, кимна няколко пъти и затвори тефтера.
– Госпожо – обърна се той към Стефка Велизарова, – разполагате с 24 часа да напуснете жилището.
– Да напусна? – тя се хвана за гърдите. – А къде да отида?
– Това вече не е наш ангажимент. Имате син, имате собствено жилище.
– Там е ремонт! Прах навсякъде, няма да издържа!
– В такъв случай наемете квартира – отговори хладно полицаят. – Утре ще дойда за проверка. Ако още сте тук, ще съставя протокол.
След тези думи той си тръгна. Стефка се срина на дивана и избухна в плач.
– Ралице, как можа да ми причиниш това? – хлипаше. – Нима съм ти чужда? Толкова години сме били семейство…
– Не – отвърна твърдо Ралица. – Аз живях със сина ви. С вас – никога.
– Но аз съм стара… болна…
– Това не е мой проблем.
Ралица излезе за работа с тежко сърце. През целия ден се питаше дали вечерта ще намери дома си празен или Стефка отново ще се опита да печели време. Когато отключи след работа, я посрещна тишина. Апартаментът беше опразнен от чуждите вещи. Мебелите си бяха на мястото. На масата лежеше сгънат лист.
„Взех само своето. Ключът е в шкафа. Не мислех, че можеш да бъдеш толкова безсърдечна. – Стефка.“
Ралица смачка бележката и я хвърли в коша. Обиколи всяка стая, провери всичко. В банята още се усещаше непознат аромат на сапун, а по кухненските шкафове личаха бледи следи. Но жилището най-сетне беше нейно. Само нейно.
Седна в любимото си кресло и взе телефона. Ростислав Василев беше звънял пет пъти. Имаше и съобщения:
„Майка ми плаче.“
„Ти напълно си полудяла.“
„Нямаш ли капка срам?“
Тя изтри всичко, без да дочете, и блокира номера.
После стана и отиде до магазина за строителни материали. Купи боя, четки и валяк. Съботата беше пред нея – идеална за промяна.
Две седмици Ралица боядисваше, лепеше тапети, сменяше пердета. Работеше вечер и през уикендите, до изнемога, решена да заличи всяка следа от натрапеното присъствие. Когато приключи, апартаментът беше неузнаваем.
Седеше на новия диван, отпиваше чай. Навън валеше. Вътре имаше тишина, топлина и спокойствие. Никой не пренареждаше шкафовете, не канеше гости, не командваше.
Тя написа съобщение:
„Ясмина Богданова, ела насам. Да видиш обновения апартамент.“
Отговорът дойде веднага:
„Идвам! Да нося ли нещо за пиене?“
„Да. Ще празнуваме.“
„Какво?“
Ралица се замисли и написа:
„Свободата.“
Остави чашата на масата и се усмихна. Истински, от сърце – за първи път от дълго време.
Домът беше неин.
И животът ѝ също.
А оттук нататък решенията щеше да взема само тя.
