Ралица Бургаска метна набързо халата върху пижамата си и излезе от спалнята. Картината, която я посрещна в кухнята, я остави без думи – плотовете бяха затрупани, шкафовете отворени, а навсякъде цареше хаос, сякаш тук отдавна живееше друг човек. Стефка Велизарова се въртеше между печката и масата със самочувствието на стопанка, която е в собствения си дом от години.
– Къде са ми чашите? – попита Ралица, опитвайки се да запази самообладание.
– Прибрах ги горе – отвърна спокойно Стефка, без дори да я погледне, докато бъркаше кашата. – Извадих моите. По-удобни са, дръжките им са специални, за хора с болни стави.
– Това е МОЯТА кухня! – избухна Ралица. – Моите шкафове, моите чаши!
– Раличке, недей така – въздъхна възрастната жена и поклати тъжно глава. – Няма да съм тук вечно. Още седмица, най-много две.
– Вчера казахте, че си тръгвате утре!
– Ами… не съм предполагала – проточи тя. – Ростислав ми се обади. Ремонтът му се бави, майсторите пак го подвели.
Ралица седна тежко на стола, извади телефона си и набра номера на бившия си съпруг.
– Ало?
– О, ти ли си – прозвуча съненият глас на Ростислав Василев. – Как е почивката?
– Вече съм си вкъщи. Слушай, майка ти живее в апартамента ми.
– Аха, каза ми – прозина се той. – При мен е пълен ремонт, нямаше къде да остане.
– Това е МОЕТО жилище, Ростислав! Мое!
– Е, и? Не пречи на никого.
– Как да не пречи?! Размества ми мебелите и се държи като домакиня!
– Ралица, изтърпи малко – в гласа му се прокрадна раздразнение. – Къде да отиде жената? Възрастна е вече.
– Не ме интересува. Да дойде при теб.
– Казах ти – ремонт. Прах, шум. Не е за нея.
– Аз мога да го търпя, нали?
– Ти си млада и здрава. Ще се оправиш.
Ралица прекъсна разговора и удари с длан по масата.
– Какво, синчето не помогна ли? – въздъхна Стефка съчувствено. – Мъжете все са заети със собствените си проблеми.
– Махайте се оттук – изрече Ралица студено.
– Раличке, бъди човек – примоли се жената и седна до нея. – Не тежа никому. Готвя, чистя… дори банята ти излъсках.
– Не съм ви молила!
– Но купих и пресни продукти за хладилника. Полях и цветята – бяха на път да изсъхнат.
Ралица скочи и се затвори в спалнята, трясвайки вратата. Облегна се на нея и затвори очи. Какъв кошмар – върнала се у дома си, а там някаква чужда жена командва живота ѝ.
След около час се чу звънецът.
– Сигурно са за теб! – провикна се Стефка от кухнята.
Ралица отвори. На прага стояха две възрастни дами, едната държеше торта.
– Добър ден, мило дете! – зачурулика първата. – При Стефка сме. Тя вкъщи ли е?
– Как така вкъщи? – смая се Ралица.
– Ами нали тук живее сега – усмихна се другата. – Разказваше, че племенницата ѝ я е приютила.
– Каква племенница?
– Заповядайте, момичета! – Стефка избута Ралица от вратата. – Защо стоите там? Самоварът вече ври!
Гостенките нахлуха вътре. Започна шумно пиене на чай, смях и разговори. Ралица се заключи в спалнята и слушаше как зад стената обсъждат живота ѝ.
– А къде е мъжът на племенницата ти? – попита една от тях.
– Разведени са. Лош човек беше, и пиеше – отговори Стефка.
– Ох, не знаех!
– Е, какво ли знаем… Младите лесно се разделят. А ние, старите, вече и покрив над главата нямаме.
Ралица стисна юмруци. Пиеше?! Ростислав никога не беше посягал към алкохол повече от една бира. А сега тя се оказа и „племенница“.
Вечерта гостите си тръгнаха. Стефка миеше чиниите и си тананикаше.
– Добри приятелки имам – каза тя доволно. – Утре пак ще дойдат. Внучката на Клава се омъжва, трябва да обсъдим.
– Никой повече няма да идва тук – изсъска Ралица.
– Защо пък?
– Защото утре си тръгвате.
– Раличке, сега не мога… – жената притисна мокрите си ръце. – Сърцето ме боли, кръвното ми скача. Докторът ми каза да пазя спокойствие.
– Не ме интересува.
– Ожесточила си се, няма милост в теб.
Ралица се върна в стаята си, отвори лаптопа и започна да търси телефони на адвокати.
Една седмица мина като в лош сън. Стефка Велизарова окончателно се беше настанила, сякаш апартаментът никога не е принадлежал на друг, а напрежението във въздуха ставаше все по-осезаемо и подготвяше почвата за следващия неизбежен сблъсък.
