Ралица Бургаска остави тежката си пътна чанта на пода и посегна към ключалката. Трите месеца, прекарани във вилата, се бяха изнизали неусетно. Беше настъпил моментът да се върне към градското ежедневие – работата, рутината, всички онези навици, от които временно беше избягала.
Ключът се завъртя подозрително леко.
– Странно… – промърмори тя. – Сякаш заключвах два пъти.
Когато отвори вратата, Ралица застина на място. В антрето висяха непознати палта, а по пода бяха наредени чужди пантофи. От кухнята се носеше аромат на пържени картофи, примесен с гласа на водещ от сутрешните новини.
– Какво, по дяволите, става тук? – прошепна тя и направи крачка навътре.
Подреденото ѝ някога антре беше заприличало на склад. Навсякъде имаше чанти, кашони, торбички с лекарства. Закачалката беше отрупана с дрехи, които не бяха нейни.
– Ралицке! – прозвуча познат глас.
От кухнята излезе Стефка Велизарова, облечена в домашен халат. Държеше черпак и се усмихваше така, сякаш посрещаше скъп гост.
– Мислех, че ще останеш още седмица във вилата! – възкликна тя.
Ралица премигна няколко пъти. Не, не сънуваше. Бившата ѝ свекърва стоеше насред апартамента ѝ, напълно в свои води.
– Стефка Велизарова? – гласът ѝ трепна. – Какво правите тук?
– Пържа картофи. С гъби са, много вкусни. Искаш ли? – обърна се жената отново към печката.
– Не говоря за картофите! – Ралица си пое дълбоко въздух. – Защо сте в моя апартамент?
– Ами… – замисли се Стефка. – Как да го кажа… У Ростислав Василев тече ремонт. Прах, шум, пълен ужас. С моето кръвно налягане лекарят строго ми забрани да стоя там.
Ралица влезе в хола. Любимото ѝ кресло до прозореца беше заето от чуждо одеяло, а на масичката се трупаха лекарства, очила и списания. Диванът също изглеждаше напълно „обживян“.
– Чакайте малко – обърна се тя рязко. – От кога живеете тук?
– Ами… мина седмица, може би две – измърмори Стефка. – Времето лети, човек не усеща.
– Две седмици?! – гласът на Ралица се повиши. – Вие две седмици живеете в МОЯ дом?!
– Не викай така, ще те чуят съседите – прошепна Стефка и затвори кухненската врата. – Реших, че няма да имаш нищо против. Апартаментът беше празен.
– Нищо против?! – Ралица усети как ръцете ѝ започват да треперят. – Не ви ли мина през ума, че трябва да питате?
– Но аз не съм чужда! – плесна с ръце възрастната жена. – Петнайсет години бяхме семейство. А сега, заради развода…
– Именно заради развода! – прекъсна я Ралица. – Вече нямаме роднинска връзка. Това е моят апартамент и моят живот!
– Боже, колко си станала безсърдечна – гласът на Стефка се разплака. – Ще изгониш стар човек на улицата. Къде да отида?
– При сина си. Отидете при Ростислав Василев.
– Но там има ремонт! Казах ти! – избърса очите си с кърпичка. – Прахът, напрежението… лекарят предупреди, че стресът може да ме докара до инфаркт.
Ралица се отпусна на дивана и скри лицето си в дланите. Чудесно начало. Върна се у дома – а дом вече нямаше. Само чуждо присъствие, лекарства и мирис на пържено.
– Как изобщо влязохте? – попита тихо тя.
– Имах ключ – усмихна се виновно Стефка. – Остана ми от времето, когато Ростислав живееше тук. Забравих да го върна след развода.
– Ясно – Ралица се изправи. – Тогава решението е просто: събирате си нещата и си тръгвате.
– Ралицке! – хвана я за ръката Стефка. – Къде да отида сега? Вече е вечер, имам толкова багаж, а и сърцето ми не е наред.
– Това не е мой проблем.
– Добре, добре – кимна тя бързо. – Утре сутрин ще започна да се изнасям. Обещавам.
Ралица я изгледа подозрително. В това внезапно примирение имаше нещо неискрено.
– Утре? – повтори тя.
– Да, не става за час – усмихна се отново Стефка. – А сега хайде да вечеряме, картофите са готови.
На сутринта Ралица се събуди от шумове в кухнята. Стефка Велизарова дрънчеше с тенджери и тихичко си тананикаше.
– Добро утро! – извика тя весело. – Варя овесена каша за закуска, да започнем деня както трябва.
