— …разбирате ли — продължи Радослав Орлов с пресипнал глас, — сега, когато Полина Богданова е болна… когато е нужно да бъда до нея и да ѝ помагам… едва сега осъзнах какво означава да я обичаш истински. Не по навик. Не защото така трябва. А защото за първи път я виждам такава, каквато е всъщност. И аз… аз не знам как да ѝ обясня, че присъствието ми тук не е задължение. Че не съм до нея от чувство за дълг. А защото за първи път в живота си усещам… усещам, че тя е моят човек.
Полина чуваше всяка дума. Гласът му трепереше, сякаш се държеше на последни сили.
— И ме е страх — продължи той, — че ако ѝ го кажа… ще реши, че просто се опитвам да я успокоя. Или че проблемът е в мен, не в нея. Че аз съм този, който има нужда от лечение, защото нещо не ми е наред.
— Радослав — намеси се тихо д-р Кирил Мартинов, — възможно е да е точно обратното. Възможно е и тя да чувства същото.
— Не — поклати глава Радослав, а в гласа му се долавяше отчаяние. — Полина се смята за тежест. Виждам го всеки ден. Виждам го, когато се извинява, че е болна. Когато прошепва: „Съжалявам, Радослав, знам, че си уморен.“ А аз… аз не знам как да ѝ кажа, че не съм изтощен. Че ме е страх. Страх ме е, че ако оздравее, ще забравя как се обича по този начин. Че ще се върнем към онзи стар живот, в който всичко се прави по инерция и никога не се поглеждаме истински.
Д-р Мартинов замълча за дълго, сякаш подбираше думите си внимателно.
— Радослав, моят съвет е прост — каза накрая. — Кажете ѝ точно това. Нищо повече и нищо по-малко. Същото, което споделихте с мен.
— Не мога — прошепна той. — Не знам как.
— Тогава намерете начин — отвърна лекарят. — Защото ако замълчите, този страх… това усещане, което ви държи буден сега… ще избледнее. И тогава наистина ще се върнете към стария си живот.
Около двадесет минути по-късно медицинската сестра влезе в стаята и внимателно извади абоката от ръката на Полина.
— Готово — усмихна се тя. — Починете си още малко и след това можете да си тръгнете.
Полина кимна, без да успее да произнесе и дума. Сълзите още мокреха лицето ѝ.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и Радослав влезе. Спря на прага и я погледна. Лицето му беше бледо и уморено, но в очите му имаше нещо ново, нещо, което Полина не беше виждала отдавна.
