Понякога да изляза някъде, да си дам почивка, да поема въздух.
Полина Богданова усети как гореща сълза се отлепя от окото ѝ и бавно се плъзва по слепоочието.
— И как реагирахте? — попита д-р Кирил Мартинов, без да повишава глас.
— Казах му, че не ме разбира — отвърна Радослав Орлов, а думите му леко трепереха. — Никой не ме разбира. Полина си мисли, че се жертвам. Че нося някакъв тежък кръст. Че поемам бреме. Но това не е така. Аз не нося нищо на гърба си.
Полина се опита да вдигне ръка, за да избърше лицето си, но канюлата я дръпна болезнено. Остана неподвижна и само слушаше.
— Женени сме от двадесет и пет години — продължи Радослав. — Цели двадесет и пет. И ако трябва да съм честен… от тях поне двадесет и четири бяха на автопилот. Ставам, отивам на работа, прибирам се, вечеряме, лягаме. Ден след ден — еднакви. Не бяха лоши. Просто… просто бяха празни.
Гърдите на Полина се свиха, сякаш нещо я стисна отвътре.
— Но тези осем месеца… — Радослав замълча. Тя чу лек звън — вероятно лекарят беше оставил чашата си. — Тези осем месеца, докторе… не знам как да го обясня. Когато ѝ помагам да стане… когато държа ръката ѝ, защото я е страх… когато я водя насам и чакам в коридора… когато се приберем и ми разказва какво е чела… тогава… тогава за първи път усещам, че съм истински с нея.
Полина не успя да сдържи плача си. Сълзите се стичаха по бузите ѝ и попиваха във възглавницата.
— Разбирате ли? — продължи Радослав. — Живяхме заедно четвърт век. А сега… едва сега имам чувството, че я познавам. Че я виждам такава, каквато е. Колко е силна. Колко смела. И колко… колко ме е страх да не я загубя.
— Радослав — каза спокойно д-р Мартинов, — прогнозата на Полина не е лоша. Лечението дава резултат. Има надежда.
— Знам — кимна той. — Но не това ме ужасява.
— Тогава какво?
— Страх ме е, че ако Полина оздравее… ако премине през всичко това… ще се върнем към стария си живот. И тогава… тогава пак ще я изгубя. Не защото ще умре. А защото ще я погълне навикът.
Лицето на Полина се изкриви от болка. Тя не разбираше. Не можеше да проумее думите му.
— Не ви разбирам — изрече д-р Мартинов, сякаш изказваше мислите ѝ на глас.
— Докторе — гласът на Радослав беше на ръба на сълзите, но той се насили да продължи спокойно, сякаш от това зависеше да бъде чут и разбран.
