Полина Богданова лежеше върху тясното болнично легло, с поставената в ръката ѝ система, и без да мига наблюдаваше как капките от инфузията падат една след друга. Оставаха още двайсет минути. Само двайсет, докато курсът на химиотерапията приключи и тя най-сетне да може да си тръгне към дома.
Медицинската сестра излезе, затвори внимателно вратата и Полина остана сама в малката, стерилно бяла стая. Тишината трая кратко.
Тя чу гласове.
Идваха от съседното помещение. От кабинета на лекаря.
Първоначално не им обърна внимание. Болницата винаги беше пълна със звуци. Но след миг един от гласовете ѝ прозвуча болезнено познат.
Радослав Орлов.
Съпругът ѝ.
Тялото на Полина се вцепени. Какво прави Радослав в лекарския кабинет? Защо не ѝ беше казал?
— Благодаря ви, че намерихте време за мен, докторе — гласът на Радослав се чуваше ясно, сякаш стените не съществуваха.
— Разбира се — отвърна д-р Кирил Мартинов. — Вие месеци наред сте до съпругата си. Смятах, че е редно да поговорим.
Сърцето на Полина заби по-бързо. За какво искат да говорят? Защо той не спомена нищо?
— Как се чувствате? — попита лекарят.
Радослав замълча дълго. Полина долови тежка въздишка.
— Честно?
— Честно.
— Изтощен съм — каза тихо Радослав. — До крайност.
Полина затвори очи. Разбира се. Как иначе. Осем месеца той я водеше по болници, готвеше, переше, чистеше. Осем месеца стоеше до нея, докато повръщаше след терапиите. Осем месеца я гледаше как силите ѝ постепенно се стопяват.
А тя… тя си беше въобразявала, че той не го показва.
Отново отвори очи и се втренчи в прозрачната тръбичка на инфузията. Осемнайсет минути. Не можеше да стане. Не можеше да излезе. Единственото, което ѝ оставаше, бе да лежи и да слуша.
— Умората е напълно естествена — каза д-р Кирил Мартинов. — Често близките се изтощават дори повече от самите пациенти.
— Знам — отвърна Радослав. — Но не затова съм тук.
Дишането на Полина секна.
— Тогава за какво?
Радослав пое дълбоко въздух.
— За това, че… че не искам да спирам.
Лицето на Полина се напрегна в неразбиране. Какво означава това?
— Не ви разбирам — призна лекарят.
— Брат ми… — започна Радослав. — Миналата седмица ми каза, че трябва да помисля и за себе си. Че не бива да се съсипвам. Че Полина… че Полина би разбрала, ако понякога ми се иска да изляза, да си поема дъх и да си почина, и точно тук разговорът започна да навлиза в посока, която Полина още не беше готова да приеме.
