Но дали един вечер, една чаша чай и един стар пуловер са достатъчни, за да върнеш това, което си рушил с години?
И най-важното – ще повярва ли тя, че този път всичко е истинско?
– Влизай, Преслав, сядай – Светлана все още объркано стискаше букета до гърдите си, сякаш се страхуваше да не изчезне.
Преслав пристъпи в тясното антре, където някога, преди много години, за първи път дойде да поиска ръката ѝ. Тогава беше студент с блестящи очи, а сега – зрял мъж, който за първи път от дълго време се чувстваше малък.
Албена стоеше на прага на кухнята със скръстени ръце. Очите ѝ бяха големи и предпазливи.
– Защо дойде? – попита тя тихо, но твърдо.
– Да се извиня. Истински. Не по телефона и не в някое кафене. Тук. Където всичко започна.
Велизар излезе от стаята и безмълвно посочи табуретката до масата. Преслав седна. Остави коняка на масата и скръсти ръце на коленете си като провинил се ученик.
– Светлана, Велизар – започна той, като погледна първо майката на Албена, после баща ѝ. – Държах се като последния негодник. Говорих за вас неща, за които още ме е срам. Мислех си, че щом имам пари и положение съм по-добър от другите. А всъщност бях най-беден – отвътре.
Светлана сложи цветята във ваза и избърса сълзите си с края на престилката.
– Ние не те осъждаме, Преславчо. Просто ни беше много болно.
– Знам – наведе глава той. – И съм готов да понеса всяко наказание. Дори година или десет години да доказвам колко съм се променил.
Албена все още стоеше на прага и не приближаваше.
– Няма да доказваш на нас – каза тихо Велизар. – А на нея. И на себе си.
Преслав се обърна към жена си.
– Албена… Не ти казвам да се върнеш днес или утре. Просто искам всеки ден да виждаш… Вече подадох молба за обикновен мениджър във… във твоята фирма. Заплатата е три пъти по-ниска от предишната ми. Апартамента го обявих за продажба – ще върна кредитите и останалото ще ти дам теб. Колата също я продавам. Ще пътувам с метрото като всички хора.
В очите на Албена проблесна нещо като изненада за първи път от толкова време насам.
– Сериозно ли говориш?
– Напълно сериозно… И още нещо: записах час при психолога… Защото разбрах: проблемът не са парите… Проблемът е в мен самия…
Настана тишина; само чайникът тихо съскаше върху котлона.
Първа не издържа Светлана – приближи се и го прегърна през раменете:
– Господи, Преславчо… Защо мълча толкова време?
Той опря чело в рамото ѝ като дете:
– Гордостта ми не позволяваше…
Мина месец.
Преслав действително промени всичко: продаде колата си; премести се под наем в малък апартамент в същия квартал като родителите на Албена; всяка сутрин идваше при тях — караше Светлана до пазара или Велизар до поликлиниката; през уикендите поправяше кранове или окачваше рафтове; возеше тъста до вилата — мълчаливо и без показност.
На работа беше обикновен мениджър среден ешелон — носеше кафе на колегите си; оставаше след работно време при нужда; никой вече не чу от него нито една надменна дума.
Албена наблюдаваше — първо отдалеч; после започна да идва навреме за вечеря когато той пристигаше; седеше срещу него и слушаше как разказва пред баща ѝ за нови проекти — вече без „аз“, само „ние“.
Една вечер когато навън валеше сняг а апартаментът ухаеше на мамините пирожки Албена излезе след него по стълбището:
– Преслав…
Той спря между етажите със старото палто което някога наричаше „соц“.
– Да?
Тя пристъпи напред хвана ръката му — студена груба истинска:
– Да тръгнем към вкъщи?
Той застина очите му се разшириха:
– Вкъщи… при нас?
– При нас! Всичко ти простих! Не веднага… но простих!
Преслав я прегърна така внимателно сякаш можеше да я изгуби всеки миг:
– Албена… Не го заслужавам…
– Заслужаваш! Стана човекът за когото се омъжих! Даже по-добър!
Велизар върна фирмата обратно — тихо без думи каза само:
— Сега тя е ваша обща! Помнете: парите не са най-важното! Най-важното е кой остава до теб когато ги няма!
Те се върнаха у дома — но вече не в онзи студен празен апартамент където бяха разделени а в новия: малък топъл с изглед към стария двор мебелиран със снимките на родителите на Албена поставени най-отпред!
Понякога през уикендите цялото семейство гостуваха у Светлана — пиеха чай със сладко играеха лото; Преслав сам готвеше борш по мамината рецепта смеейки се когато Велизар му подхвърляше: „Е какво зетко разбра ли вече че пенсията не е присъда?“
А Албена гледаше мъжа си мислейки: Ето го щастието! Не в парите нито във високия пост а просто човекът до теб който някога паднал намира сили пак да стане — вече не за всички а само за теб!
Вечер когато лежаха сгушени той шепнеше нежно в косата ѝ:
— Благодаря ти че ме изчака!
А тя отвръщаше:
— Благодаря че се върна!
И повече никога нямаше „бедни родители“ у дома им — имаше само любими хора! Това бе най-голямото богатство което можеха да си представят!
