– Велизар… разбирам, че вчера прекалих. Но Албена… тя все пак ми е съпруга. Можем да решим всичко по семейному.
Велизар леко повдигна вежда.
– По семейному? А когато изгони моята дъщеря на улицата, тогава ли мислеше по семейному?
Преслав наведе глава.
– Не бях прав. Много. Просто… натрупа се. Ще ѝ се обадя. Ще се извиня. Ще оправя всичко.
Велизар стана и се приближи до прозореца. Оттук се откриваше гледка към Бургас – същата гледка, с която Преслав толкова се гордееше.
– Знаеш ли, Преслав, двадесет и пет години мълчах за делата си. Защото не исках Албена да си мисли, че е излязла за теб заради парите. Исках да сте равни. А ти… направи всичко възможно да докажеш, че равенство няма.
Той се обърна.
– Давам ти шанс. Един-единствен. Не заради теб – заради Албена. Тя още те обича, макар и да не си признава дори пред себе си. Ако успееш за един месец да докажеш, че си се променил – истински, не само на думи – ще ти върна фирмата. Изцяло. Но ако не успееш… ще си тръгнеш завинаги. И от нейния живот също.
Преслав вдигна очи.
– Един месец?
– Един месец. И без номера! Всичко ще видя.
Велизар излезе, оставяйки го сам.
Същата вечер Албена седеше на стария диван в родителския апартамент и гледаше през прозореца как ноемврийският дъжд ръми навън, а уличните лампи се отразяват в локвите по асфалта. Светлана тихо дрънчеше с чиниите в кухнята и не смееше да дойде при нея – вече трети път ѝ предлагаше чай.
Телефонът звънна – Преслав.
Дълго гледа дисплея, после все пак отговори.
– Албена… – гласът му беше друг: нито уверен, нито раздразнен; уморен беше.– Може ли да се видим? Да поговорим…
– За какво точно, Преслав? – тихо попита тя.– Всичко вече каза…
– Бях идиот! Пълен идиот! Прости ми…
Тя мълчеше.
– Албена… моля те! Само веднъж! Ще дойда където кажеш…
Албена въздъхна:
– Утре в седем вечерта – в кафето на старата площадка; онова дето някога ходехме след университета…
– Ще бъда там!
На следващата вечер той пристигна половин час по-рано; поръча два капучино – точно такива с канела като тя обича; седеше и въртеше салфетка между пръстите си.
Албена влезе и свали шалa си; той стана и понечи да я прегърне – тя леко се дръпна назад.
– Здравей!
– Здравей! – помогна ѝ с палтото и издърпа стола; ръцете му трепереха…
Седнаха един срещу друг.
– Албена… аз… не знам откъде да започна… – гледаше чашата.– Вчера изгубих фирмата…
Тя го погледна учудено:
– Как така изгуби?
– Баща ти я купи! Отдавна вече е негова… Сега той е собственикът…
Албена застина:
– Татко? Но той…
– Да… Оказва се, че не е беден пенсионер… А аз съм бил заслепен надут глупак…
Тя бавно облегна гръб на стола:
– И затова ли дойде… Защо ми го казваш?
– За да разбереш: получих заслуженото… И за да поискам прошка… Не за фирмата… За всичко останало: всяка дума към теб или родителите ти; за това че те карах да се чувстваш чужда у дома ни…
Дълго го гледа мълчаливо…
– Преслав… разбираш ли че прошката няма как веднага да върне доверието?
– Разбирам… Но ще чакам колкото трябва…
Тя стана:
– Ще помисля… Ще ти звънна…
И излезе без дори да докосне капучиното си…
У дома баща ѝ я посрещна в коридора:
– Е? Какво стана, Албена?
— Татко… ти купи неговата фирма?
Велизар кимна:
— Отдавна го мислех — просто поводът сам дойде…
— А сега какво ще стане?
— Сега ще видим от какво тесто е замесен — тихо отвърна баща ѝ.— Ако заради теб преглътне гордостта — значи има надежда; ако почне пак хитрости — тогава край!
Албена прегърна баща си:
— Благодаря ти татко!
— За какво?
— Чe ми показа кой кой е — без теб още години щях търпеливо да чакам…
Велизар я целуна по косата:
— Ти винаги ще бъдеш моя дъщеря — винаги ще съм на твоя страна!
А седмица по-късно Преслав направи първата крачка — такава която никой не очакваше…
Дойде у тях без предупреждение: с огромен букет цветя за Светлана и бутилка хубав коняк за Велизар; със стария пуловер който някога Албена му беше изплела — този който наричаше „селски“ и никога досега не бе обличал…
Позвъни на вратата —
Отвори Светлана — очите ѝ станаха кръгли от изненада:
— Преслав?!
— Здравейте Светлана… — поклони се ниско и подаде цветята.— Простете ме… За всичко!
Тя смутено прие букета:
— Влизай…
В коридора излезe Велизар със скръстени ръце:
— Преслав?!
— Велизар,— пристъпвайки напред го погледна право.— Не съм дошъл да моля нищо: дошъл съм само за прошка пред вас двамата; ако позволите бих работил при вас на всякаква длъжност — дори куриер — само за доказателство че струвам нещо като човек!
Дълго го гледашe баща ѝ мълчаливо; после бавно кимнa:
— Влизай! Чай ще пиеш ли?
И точно тогава Албена чу гласовете им отвътре — излезe от стаята и застина във вратата…
Преслав стоеше във входното антре със стария пуловер и отпуснати раменe — а лицето му най-после изглеждаше истинско…
