– Не знам, – объркано отвърна момичето. – Просто… дойде един човек. С документи. И иска да говори с вас.
Преслав се намръщи, но тръгна към конферентната зала. Отвори вратата – и застина.
На масата седеше Велизар. Същият този „бедняк пенсионер“, облечен в семпъл, но безупречно изгладен костюм. На масата лежеше папка с документи. До него – адвокат.
– Здравей, Преславе, – спокойно каза Велизар. – Седни. Трябва да поговорим.
Преслав бавно се отпусна на стола. В главата му се въртеше само една мисъл: това е шега. Лоша шега.
– Какво… какво става?
Велизар отвори папката и му подаде един документ.
– Ето го. Пакетът акции на твоята компания. Вече е мой. Изцяло.
Преслав грабна листа, пробяга го с очи. Подписи, печати, дати – всичко беше истинско.
– Как… откъде имате толкова пари?
Велизар го погледна дълго и внимателно.
– Преславе, ти дори не знаеш какво работех преди пенсия, нали? Никога не си се интересувал.
– Някакъв инженер… – промълви Преслав, усещайки как земята под краката му изчезва.
– Бях главен конструктор във военно предприятие. После, когато всичко се разпадна, отворих малка фирма за резервни части за същия сектор. Тихо, без шумотевица. Двадесет и пет години вече. Мислеше ли си, че живея само от пенсия?
Преслав мълчеше; устата му пресъхна.
– А защо… защо точно сега?
Велизар въздъхна и се облегна назад в стола си.
– Защото вчера дъщеря ми се прибра вкъщи с куфар в ръка и ми разказа как мъжът ѝ я е изгонил при „бедните ѝ родители“. Реших, че е време да напомня кой кой е тук.
Преслав усети как лицето му пламва от срам.
– Това… това заради Албена ли е?
– Заради уважението, Преславе. Което никога не прояви – нито към нея, нито към нас самите. Можех да купя компанията ти преди година или две години по-рано… Но чаках; мислех си: ще порасне човекът… А вчера разбрах – няма повече смисъл да чакам.
Той стана и закопча сакото си.
– От утре вече няма да си директор тук. Ще назнача друг човек на твоето място. Можеш да останеш на която позиция поискаш… ако желаеш. Или просто да си тръгнеш – изборът е твой.
Преслав седеше със сведена глава над масата; ушите му бучаха от напрежение.
– А Албена… тя знае ли?
– Не – спокойно отвърна Велизар.– И няма да разбере… освен ако ти самият не ѝ кажеш.
Той излезе тихо и затвори вратата след себе си.
Преслав остана сам в огромната конферентна зала; за първи път от години насам се почувства малък човек сред чуждо пространство и осъзна колко лесно всичко „негово“ може да стане чуждо… И че онзи човек, когото презираше толкова време, всъщност бил по-силен, по-умен… и по-добър от самия него.
Телефонът завибрира — съобщение от Албена: „Ще взема останалите си вещи през уикенда — не се тревожи! Ключа ще оставя при портиерa.“
Погледна дисплея — после празното място отсреща — където до вчера тя седеше срещу него усмихната и питаше как е минал денят…
И за първи път от много години Преслав осъзна колко повече е загубил отколкото просто компанията…
Но дали вече не беше твърде късно за промяна?
– Преслав Велизаров! Чувате ли ме? – гласът на Росица прозвуча като през вода…
Преслав вдигна глава; още беше в залата — пред него лежеше лист с печатите променили живота му из основи… Вероятно бяха минали двайсет минути — а той така и не помръднал…
– Да… чувам те… – едва каза той и стана; краката едва го държаха…
По коридора вече шушукаха; служителите хвърляха бързи погледи или затваряха набързо врати зад себе си — новините тук се разпространяваха като вирус…
Влезе в кабинета си; затвори плътно вратата зад гърба си и седна тежко на стола.
На бюрото стоеше снимка от тиймбилдинг отпреди две години: той в центъра със сложена ръка върху рамото на Албена — тя сияеща до него…
Взе рамката — прокара пръст по стъкления ѝ гр гр гр гр гр гр гр гр гр гр гр гр гр
След миг я остави обратно — обърната надолу…
Телефонът пак изпищя.
Съобщение от партньор: „Чух ли вярно? Наистина ли те махат? Какво става?“
Още едно — този път финансовият директор: „Преславе! Ела веднага! Новият собственик вече те чака в кабинета ти.“
Той въздъхна тежко; изправи се автоматично…
Краката сами го понесоха нататък…
В кабинета (който до вчера бе негов) вече седеше Велизар — спокоен над отчетите за последното тримесечие.
До него пак бе същият адвокат (мълчаливо тракаше нещо на таблета).
— Затворете вратата — тихо каза Велизар без да поглежда нагоре…
Преслав затвори.
Приближи до бюрото (не посмя дори да седне); столът отсреща бе затрупан със стекове папки…
— Аз… аз само ще попитам… това окончателно ли е? — започна той с пресекващ глас…
Велизар остави отчета настрани:
— Окончателно.
От утре нов генерален директор ще бъде Калин.
Познаваме го добре още от деветдесетте…
Надежден човек!
Преслав преглътна трудно:
— А аз?
— Можеш да останеш като съветник по развитие или просто да напуснеш с добра компенсация —
двугодишни заплати!
Изборът е твой!
Две заплати…
За седемте години труд върху тази компания…
Кръвта нахлу рязко към лицето му…
