Албена застина на прага на хола, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Току-що се беше прибрала от работа, още не беше свалила палтото си, а Преслав вече я посрещна с тези думи – силни, остри, сякаш отдавна е чакал момента да ги изкрещи.
– Преслав, ти… сериозно ли? – гласът ѝ трепна, въпреки че се опитваше да говори спокойно.
Той стоеше до прозореца с гръб към нея, ръцете в джобовете на скъпия костюм. Висок, уверен – както винаги. През последните години Преслав беше свикнал да мисли, че всичко около него му принадлежи – апартаментът, колата, дори хората.
– Напълно сериозно съм – обърна се той и в очите му имаше презрение. – Омръзна ми да се преструвам. Омръзна ми да гледам как всеки месец тичаш при старците си с торби. Омръзна ми да слушам как мърморят за пенсиите и сметките си. Ние сме на различни нива с теб, Албена. Ти – да, остана там откъдето си тръгнала. А аз се издигнах.
Албена бавно свали палтото си и го закачи на закачалката. Пръстите ѝ леко трепереха. Бяха женени седем години. Седем години тя търпеше острите му забележки за родителите ѝ, за скромния им двустаен апартамент в спокоен квартал, за износените костюми на баща ѝ и вечните буркани със зимнина на майка ѝ. Търпеше го защото го обичаше. Защото вярваше – с времето ще разбере.
– Говориш за моите родители – каза тихо тя. – За хората, които са ме отгледали. Които ни помагаха когато ти едва започваше бизнеса си.
Преслав се засмя кратко и злобно.
– Помагаха? С това че ти даваха три хиляди за храна? Не ме разсмивай! Аз сам постигнах всичко! Сам! А твоите родители… те са като котва, Албена! Дърпат ни назад!
Тя пристъпи по-близо и го погледна в очите.
– А ако си тръгна – тогава какво? Апартаментът е твой, колата е твоя, всичко е твое… Аз ще си тръгна само с един куфар? Това ли искаш?
Той повдигна рамене сякаш става дума за счупена кафеварка.
– Да. И знаеш ли какво? Даже ще съм доволен! Най-накрая няма повече да се изчервявам пред партньорите като разказваш как баща ти цял живот е бил инженер във фабрика и едва свързва двата края!
Вътре в Албена нещо се скъса. Нито вик нито сълзи – просто празнота. Обърна се и отиде в спалнята; извади куфара от гардероба; отвори го и започна бавно и внимателно да подрежда дрехи: ризи; роклята която той ѝ подари за годишнината; топлия пуловер изплетен от майка ѝ.
Преслав стоеше на прага и наблюдаваше:
– Бързо стегна багажа си – усмихнато отбеляза той.– Явно отдавна чакаш този момент?
– Не – отвърна тя без да се обръща.– Просто разбрах че повече не желая да чакам кога ще станеш човек…
Той изсумтя и излезе в кухнята; чу как звънти чаша; налива уиски… Обичайното: така „отбелязваше“ победите си.
След час вече стоеше с куфара пред асансьора; входната врата хлопна зад гърба ѝ силно и окончателно.
В таксито набра майка си:
– Светлана… Отивам при вас… – каза тя — гласът ѝ все пак потрепери.
– Албена! Какво стана?! — веднага разтревожено попита Светлана.
– После ще разкажа… Просто… отвори ми моля те…
В родителския апартамент миришеше на борш и старо дърво.
Велизар отвори вратата — погледна куфара й; лицето й — нищо не попита.
Само я прегърна:
– Влизай Албена… Тъкмо кипнах чайника…
Седяха тримата в кухнята.
Светлана сложи пред нея чаша чай; подаде сладко.
Велизар мълчеше — само я галеше по ръката:
– Каза ми „връщай се при бедните си родители“ — най-накрая въздъхна Албена.— И аз си тръгнах…
Светлана ахна — сложи ръка пред устата.
Велизар намръщено изгледа дъщеря си:
– Преслав ли каза това?!
– Да… И не е първият път… Просто днес вече не издържах…
Велизар стана — приближи до прозореца.
Погледът му обходи двора където още стояха старите люлки по които някога я люлееше като дете:
— Знай Албена… цял живот съм мислил че най-важното е дъщерята ми да бъде щастлива… Ако човек може така да говори за тези които са го отгледали… значи съм сбъркал когато те дадох за него…
Албена повдигна поглед към баща си.
В гласа му имаше нещо ново: нито обида нито горчивина… Спокойствие… решителност…
— Тате… какво имаш предвид?
Той се обърна към нея внимателно:
— Нищо… Просто понякога животът сам нарежда всичко по местата…
На следващия ден Преслав се събуди сам в празния апартамент.
Тишината тежеше…
Обиколи стаите: дрехите й ги нямаше…
Дори снимката от сватбата вече липсваше на рафта…
Само празното място… лек аромат от парфюма й…
Повдигна рамене:
Ех добре!
Свобода!
Най-после!
В офиса всичко вървеше както обикновено:
Срещи… обаждания… подписи…
Дори помисли дали да не звънне на онази дългокрака секретарка от партньорската фирма –
сега вече може…
На обяд Росица му позвъни:
— Преслав Велизарович,
новият собственик ви кани веднага при него!
— Какъв нов собственик?! —
раздразнено попита той.—
При нас всичко с акциите е наред!
