Много от страниците бяха унищожени, но някои думи оцеляха: „не мога да стана“, „чакай“, „ранен съм“, „чуваме гласове“. Почеркът приличаше на този на Александър Валентинов.
Един ред смрази целия екип:
„Не мога да се помръдна.
Тя трябва да остане…“
Завършваше рязко.
„Александър Валентинов е бил ранен,“ тихо каза Тодор Живков.
„А Габриела Дърводелец… тя все още е била жива.“
Но нито едно тяло не беше намерено.
Още по-тревожно: някой беше броил дните.
Три вертикални драскотини, повтаряни отново и отново, се виждаха на стената.
Поне тридесет отбелязвания.
Месец в плен.
С нарастването на напрежението, издирването се разширяваше.
И тогава се появи нова следа: модерен въже, наскоро поставено, което не принадлежеше нито на жертвите, нито на спасителните екипи.
„Някой друг е бил тук,“ каза Тодор Живков, взирайки се в безмълвния камък.
Планината не отвърна.
Но на следващия ден нещо най-сетне даде отговор.
Третият ден се оказа решаващ.
Високо над пещерата, в стръмен вертикален проход, спасителите откриха слаб отпечатък от стъпка — нов, току-що направен.
Твърде нов, за да принадлежи на някого отпреди пет години.
И твърде лек, за да бъде възрастен човек.
Няколко часа по-късно, заровен под рохкави камъни, те намериха малък медальон във формата на звезда.
Любимият на Габриела Дърводелец.
Онзи, който никога не сваляше от себе си.
След това последва откритие, което смълча цялата планинска област.
На полица скрита със сухи клони лежеше метална аптечка — ръждясала, но нарочно оставена там.
Вътре имаше бинтове, части от лекарства… и внимателно сгънато послание в пластмаса.
Тодор Живков го отвори.
Разкривеният почерк несъмнено беше този на Александър Валентинов:
„Ако някой намери това — помогнете ѝ.
Не е нейна вината.
Върна се обратно — но вече не беше същият.
