– И аз много пъти си спомнях, – отговорих честно. – И знаете ли… и аз не бях права. Да мълчиш през цялото време също не е решение. Трябваше по-рано да кажа, че ме боли.
Тя кимна. Бавно. После остави ножа и се обърна към мен.
– Мислех си, че ако бъда строга, взискателна – ще станеш по-добра. По-силна. Както бях аз някога. А стана така… стана така, че просто те наранявах. Всеки ден.
В гласа ѝ нямаше обичайния метален оттенък. Имаше само умора. И още нещо – нещо като разкаяние.
– Искали сте най-доброто, – казах аз. – Сега го разбирам.
– Не, – поклати глава тя. – Исках да ми е удобно на мен самата. А това не е едно и също.
Отново замълчахме. Чайникът щракна и се изключи. Зад прозореца падаше сняг – едър, пухкав, новогодишен.
– А помниш ли, – внезапно се усмихна тя, – как Димитър миналата година в костюм на зайче се мушна под масата и заспа точно върху обувките ми?
– Помня, – усмихнах се в отговор аз. – Тогава го вдигнахте на ръце и го занесохте до спалнята. Още си спомня как „Виолета беше топла“.
Виолета смутено отклони поглед.
– Тогава си помислих… ако някога бях позволила на себе си да бъда топла с майка ти… може би нямаше да има нужда толкова години да поправям всичко.
Прегърнах я. Просто така. Без повод. Първо застина – както винаги правеше при неочаквани прегръдки, а после ме прегърна в отговор. Внимателно, сякаш се страхуваше да не счупи нещо крехко.
Атанас влезе в кухнята, видя ни и спря на прага на вратата. Усмихна се тихо и топло.
– Е какво става тук, мои жени? Мир?
– Отдавна вече сме в мир, – добави Виолета и за първи път от толкова време се засмя истински; без горчивина.
В полунощ стояхме тримата на балкона – аз, Атанас и тя. Димитър вече спеше изморен от тичане и сладкиши през деня. Градът ехтеше от фойерверки; небето светеше със злато и пурпурни искри.
– За какво ще вдигнем наздравица? – попитах аз с чаша в ръка.
Атанас погледна майка си; тя ни изгледа двамата.
– За това, че понякога трябва да стигнеш до самия ръб… за да разбереш колко силно обичаш тези до теб. И колко страшно е да ги загубиш.
Чукнахме чашите леко една в друга; без гръмки думи или тостове.
После тя извади малък плик от джоба си и ми го подаде:
– Това е за теб, Лилия! За рождения ти ден… Позакъснях малко този път… но по-добре късно…
Вътре имаше ключ; обикновен ключ за апартамент и адрес написан на листче.
– Какво е това? – попитах объркано аз.
– Апартамент наблизо… двустаен… Купих го… Да съм по-близо до внучето… но същевременно да не ви преча да живеете живота си както искате… Елате ми на гости когато пожелаете! Аз вече ще почукам първо… Ще питам дали може…
Погледнах я: тази жена която някога ми изглеждаше като камък… И разбрах: беше се променила! Не веднага… Не напълно… Но все пак беше различна!
– Благодаря! — казах тихо — И я прегърнах пак — този път без страх!
Атанас ни прегърна двете едновременно; стояхме така — трима възрастни под новогодишното небе — докато фойерверките стихнаха а снегът покри балкона с мек бял воал…
После се прибрахме вътре на топло; пихме чай с моя ябълков пай; Виолета сама поиска рецептата — записа я прилежно със своя красив почерк във вечния си бележник; а когато тръгваше към три часа през нощта се обърна от прага:
— Лилия… може ли утре пак да дойда? За палачинки? Ще сложа тестото още довечера — както ме научи!
— Заповядайте! — усмихнах се аз — Вратата ще бъде отключена!
Тя кимна одобрително и излезе; а ние с Атанас още дълго седяхме мълчаливо хванати за ръце край кухненската маса… Понякога тишината казва повече от всякакви думи…
На сутринта първи януари Димитър хукна към нашата спалня скочи върху леглото ни развика:
— Виолета звъннала! Казва че вече пече палачинките! Да ходим всички заедно! Даже купила сгущенка специално за татко!
И тръгнахме всички заедно към новия апартамент на Виолета където ухаеше на тесто ванилия и онова особено усещане което наричаме дом…
И разбрах: понякога най-големите промени започват с едничкото „прости“, казано навреме… И един-единствен ключ протегнат през масата…
А животът… животът продължава! Вече съвсем друг… Но толкова правилен!
