Първо – тишина. После – шепот. После някой въздъхна.
Стоях като вкаменена. Атанас остави телефона на масата. Записът продължаваше – дума по дума, всичко, което тя ми каза онзи ден.
Когато записът свърши, в стаята беше толкова тихо, че се чуваше как тиктакат часовниците.
Виолета пребледня. Ръката ѝ с чашата трепереше.
– Атанас… – започна тя.
– Мамо, – тихо каза Атанас, – записах това, за да чуеш себе си отстрани. За да чуят всички. За да не си позволиш никога повече – чуваш ли, никога повече – да говориш така за жена ми. За майката на сина ми. За жената, която обичам.
Една от приятелките на Виолета – жена с добри очи и посивели слепоочия – тихо стана.
– Виолета, – каза тя, – срам ме е за теб.
Друга приятелка мълчаливо дръпна стола си назад. После още една.
Виолета седеше като статуя. Лицето ѝ бяло, устните треперят.
– Аз… – започна тя, – не исках…
– Искахте, – твърдо каза Атанас. – Много добре искахте. И сега всички знаят.
Станах и бавно се приближих до нея.
– Виолета, – казах тихо, – не ви държа зло. Наистина. Но никога повече — чувате ли ме — никога няма вие да решавате кое е моето място в моя дом. Ако искате да сте с нас — бъдете тук като гостенка. Като баба. Но не и като домакинята тук съм аз.
Тя ме погледна дълго време. После погледна към Атанас. После към Димитър, който стоеше на прага със своя зайчо и я гледаше с големи очи.
– Простете ми… — изведнъж каза тя много тихо; толкова тихо, че едва я чух: — Прости ми… Лилия…
И заплака направо на масата пред всички ни със скрити в ръцете лице.
Гостите мълчаха; някой неловко се изкашля; друг излезе навън да пуши.
А после майка ми — моята мъдра и тиха майка — се приближи и прегърна Виолета през раменете:
— Хайде стига вече… — каза меко тя.— Всичко ще се оправи! Най-важното е човек навреме да разбере…
И посрещнахме Нова година всички заедно: вече без маски; без преструвки; с истински сълзи и истински усмивки.
А после, когато часовникът удари дванадесет пъти, Атанас вдигна чашата си и каза:
— За жена ми! За най-силната, най-добрата и най-търпеливата жена на света!
И ме целуна пред всички!
Тогава разбрах: всичко наистина ще се оправи…
Само че това което стана по-късно… него никой не го очакваше! Дори аз самата…
Измина година — почти ден за ден…
Новата година пак посрещахме у дома: същият апартамент; същата жива елха; само че този път по клоните ѝ висяха играчки които правихме сами с Димитър: звездички от солено тесто боядисани със златиста боя и миниатюрни плетени снежковци… Миришеше на мандарини; на борова смола; на моя прочут ябълков пай с канела — онзи който някога Виолета наричаше „твърде обикновен“.
Тя пристигна в шест вечерта: без предварително обаждане но вече без куфара със забележките си… В ръцете ѝ огромна кутия ръчно правени бонбони и малък вързоп завързан със сребриста панделка:
— Това е за теб и Атанас! — подаде го тя към мен (за първи път!) вместо към сина си.— Сама го ших… Покривчица за маса… Да ви е красиво…
Разгънах я: снежнобял плат; внимателно извезани рози по края… В ъгъла миниатюрни инициали: Л & А… Лилия & Атанас… Моето име беше първо!
— Благодаря ти много Виолета! — казах аз спокойно (гласът ми дори не трепна). Вече нямаше какво да трепери у нас: през тази година се научихме да разговаряме спокойно…
Тя кимна; сама свали палтото си (без да чака аз веднага да й помогна), окачи го прилежно… Отиде до кухнята и сложи чайника:
— Може ли аз довърша салатата? — попита без дори да се обръща.— Ръката ми вече е свикнала — ще стане бързо…
— Разбира се! — отвърнах аз (за първи път без „както искате“).
Стояхме една до друга край дъската за рязане: тя режеше краставиците на тънки почти прозрачни кръгчета а аз белех яйцата… Мълчахме но мълчанието вече не беше тежко а просто обикновено както между хора които отдавна се познават и не трябва всяка секунда непременно нещо да доказват…
— Лилия… — прошепна изведнъж тя все така вперила поглед в ножа.— Тогава… преди година… още ме е срам като си спомня…
Оставих яйцето в купата…
