Атанас мълча дълго. Много дълго. После отиде в кухнята, наля си вода и я изпи на един дъх.
– Ще поговоря с нея – каза най-накрая той.
– Вече седем години говориш с нея – отвърнах уморено аз. – И нищо не се променя.
Погледна ме внимателно, сякаш за първи път от много време насам.
– Лилия – прошепна тихо той, – прости ми.
Не му отговорих. Просто отидох в спалнята, затворих вратата и за първи път през целия ни брак се заключих отвътре.
На следващия ден, тридесети декември, Виолета пристигна в девет сутринта. С торби, с кутии и с онова неизменно изражение на човек, който винаги знае най-добре как трябва да бъде.
– Добро утро, Лилия – пропя тя, докато минаваше покрай мен в коридора. – Ох, а защо е толкова прашно тук? Казах ти вече – трябва да се бърше всеки ден!
Мълчаливо взех чантите ѝ. Тежки бяха. В едната беше прочутата ѝ салата „Оливие“, която приготвя „по правилната рецепта“, а в другата – бутилки шампанско „от онова специалното“, което „се пие само в прилични домове“.
Димитър изтича да посрещне баба си, но като видя лицето ми, веднага притихна.
– Бабо Виолета, ще чакаме ли Дядо Коледа? – попита плахо той.
– Разбира се, слънчице – Виолета се наведе и го целуна по главичката. – Само че първо баба ще оправи всичко тук. Защото мама… нали разбираш.
Оставих чантите на пода.
– Виолета – казах аз спокойно, – хайде веднъж завинаги да сложим точките над „и“. Завинаги.
Тя се изправи бавно и ме погледна отвисоко надолу.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че това е моят дом. Моето семейство. Моето дете. И ако още веднъж си позволите каквато и да е забележка към мен – дори една! – никога повече няма да прекрачите този праг. Нито на Нова година, нито на рожден ден, нито на Великден. Никога повече.
В очите ѝ проблесна нещо опасно.
– Предупреждавам ви само веднъж. За последен път – добавих аз твърдо.
Тя отвори уста сякаш да каже още нещо, но тогава влезе Атанас. По домашен пуловер и с телефон в ръка. А погледът му беше… такъв какъвто никога преди не бях виждала у него.
– Мамо… хайде да поговорим – каза тихо той.
Те излязоха в кухнята и затвориха вратата след себе си. Останах сама с Димитър в коридора; той дърпаше ръкава ми:
– Мамо… защо всички се карат?
– Защото възрастните понякога забравят какво е да бъдеш добър човек — казах му тихичко и го прегърнах силно-силно.
От кухнята долитаха гласове — първо високи тонове, после по-тихи… после съвсем тихи… после настъпи тишина…
След двайсет минути Атанас излезе сам — лицето му беше пребледняло; устните — свити на тънка линия:
– Лилия… прости ми… Наистина прости ми… Аз… аз не знаех колко далеч са стигнали нещата…
– Знаеше — отвърнах тихо аз — просто правеше вид че не забелязваш…
– Ще го оправя! Обещавам!
– Как? — попитах го аз — Какво можеш да направиш? Тя ти е майка…
– Точно така — кимна той — Но ти си ми съпруга! И аз избирам теб!
Погледнах го дълго-дълго… И за първи път от много години повярвах…
Целият трийсетти декември премина под странно напрежение: Виолета обикаляше апартамента като сянка — мълчалива и с изпъната гръбначна стойка; вече без обичайните наставления… Аз готвех; чистех; обличах Димитър като зайче… Атанас помагаше: мълчаливо… но помагаше…
Вечерта докато приспивахме малкия ни син той внезапно попита:
— Лилия… може ли утре всичко да оправя? Истински?
— Как? — попитах пак…
Той се усмихна тъжно… но искрено…
На 31 декември вечерта към осем нашият дом беше пълен с гости: приятелките на Виолета от театъра (всички във вечерни рокли със сложни прически и диаманти), нашите приятели… съседи… Дори майка ми пристигна от друг град (Атанас я бе поканил тайно).
Масата беше препълнена; елхата блестеше; Димитър тичаше между гостите преоблечен като зайче и събираше комплименти…
Виолета седеше начело както винаги: като кралица… Усмихваше се; шегуваше се; разливаше шампанско…
— Скъпи гости! — извика силно Атанас — Имам малка изненада!
Всички притихнаха: той извади телефона си… натисна един бутон…
И сред тишината на хола прозвуча гласът на Виолета — същият вчерашен:
— Жена ти за Нова година я заключвай в спалнята! Не желая позор пред гостите!
