– Какво, моля? – попитах аз, след като случайно дочух откъс от изречение, което свекърва ми каза на мъжа ми по телефона.
Виолета стоеше насред нашия хол, в своето неизменно тъмносиньо рокля с бял яка, която обличаше на всички празници през последните двайсет години. Косата ѝ беше идеално вълниста, на устните ѝ – обичайната полуусмивка, но очите… очите бяха студени като декемврийска слана зад прозореца.
– Всичко си чула правилно, Лилия – произнесе тя името ми така, сякаш само по себе си беше нещо срамно. – Поканих приятелките си от театъра, културни хора с положение. А ти… е, сама разбираш.
Разбирах. О, как разбирах.
Разбрах още от онзи ден, когато за първи път прекрачих прага на този апартамент – тогава още под наем – хваната под ръка с Атанас, щастлива и влюбена до полуда. Тогава Виолета ме изгледа отвисоко и попита: „А вие, Лилия, от какво семейство сте?“ – и в тона ѝ вече имаше всичко: присъдата, презрението и увереността ѝ, че никога няма да бъда достойна за единствения ѝ син.
Оттогава минаха седем години. Седем години търпях, усмихвах се, готвех, чистех, раждах деца и ги възпитавах; работех; пак готвех и пак се усмихвах. Научих се да преглъщам острите ѝ забележки; да се правя на глуха всеки път когато нарича ястията ми „странни“, а вкуса ми към дрехите – „селски“. Научих се да мълча дори когато пред всички разказваше как „едно време булките знаели мястото си“.
Но днес… днес тя прекрачи границата.
– Виолета – оставих чашата си на масата и се опитах ръцете ми да не треперят – това е нашият дом. Мой и на Атанас. И Нова година ще посрещнем така както решим ние. Заедно. Като семейство.
Тя изсумтя кратко и презрително сякаш съм казала нещо смешно.
– Семейство? – повтори тя с ударение върху първата сричка. – Семейство е когато има уважение към по-възрастните! А ти… ти дори елха не можеш като хората да украсиш! Видя ли какво си купила? Тези евтини китайски топки! Срамота!
Погледнах нашата елха: висока жива елха ухаеща на борова смола и детство. С Атанас я избирахме заедно; смяхме се когато не можеше да влезе в асансьора. Димитър – шестгодишният ни син – сам сложи звездата най-отгоре (почти падна от стола), а ние с Атанас го хванахме навреме и го целунахме по главицата. Това беше нашата елха. Нашето семейство.
– Виолета – чух гласа си някак отстрани: спокоен и равен като чужд глас – ако не ви харесват нашата елха, нашите традиции или домът ни… Вратата е ей там. Можете да посрещнете Нова година във вашия апартамент. Сама.
За секунда настъпи тишина в стаята; дори Димитър който до този момент играеше с играчките си в коридора замря неподвижен.
Виолета бавно се обърна към мен цялата; очите ѝ се присвиха опасно.
– Ти… ти ще ми нареждаш? – прошепна тя тихо; а в това „тихо“ имаше толкова много отрова че аз несъзнателно направих крачка назад. – В моя дом?
– Това не е вашият дом! – отвърнах макар че гласът ми леко потрепери. – Това е нашият дом! Купихме го заедно с Атанас със собствени пари! Вашият апартамент е в друг квартал!
Тя отвори уста… после я затвори… после пак я отвори…
– Ще говоря със сина си! – най-накрая изстреля тя през зъби.– Той ще разбере всичко! Винаги е знаел кой тук командва!
И излезе гордо вирнала глава като царица обидена от простолюдието.
Останах права насред хола гледайки елхата мишурата гирляндите които тихо премигваха с разноцветни светлинки… И за пръв път след седем години почувствах че нещо вътре в мен окончателно се счупи.
Вечерта пристигна Атанас — уморен със зачервени очи (краят на годината винаги беше адска работа). Посрещнах го още във входа помогнах му да свали якето целунах го по студената буза.
– Поздрави мама — каза той усмихнат — Каза че утре сутрин ще дойде да помага за празника!
– Атанас — казах тихо — майка ти днес предложи да ме заключат в спалнята за Нова година… За да не я изложа пред гостите й…
Погледна ме първо недоверчиво после учудено… а после… после погледът му някак се промени…
Повторих всичко дума по дума…
