За селото. За това, че дори нямаше да се усетя и щях да си стоя вкъщи, гледайки телевизия, докато вие тук си устройвате пир.
Анна се втренчи в чинията си. Галина стисна салфетката.
— Подслушвала ли си? — възмути се Пламен. — Следиш ли ме?
— Гладих ти ризата, а ти крещеше из цялата къща как ловко си ме измамил. Хвалеше се на свекърва си колко си умен, че си завъртял жена си около пръста. Това не е подслушване, Пламен. Просто не сметна за нужно да се криеш. Помисли, че мишката няма да ухапе.
Пламен опита да се овладее.
— Добре, виновен съм, не споря. Но хайде не тук, а? Да тръгнем към вкъщи и спокойно ще обсъдим всичко.
— Не, ще обсъдим тук. Блокирах картата в събота. Уведомих банката, че е открадната. Защото ти я взе с измама и похарчи за неща, за които нямах представа. Така че сега, скъпи ми съпруже, плащай сам. В брой.
Илиян приближи до масата със скръстени ръце на гърдите.
— Ако възникнат затруднения с плащането, ще трябва да извикам полицията. Сметката трябва да бъде закрита. Освен това има инцидент с открадната карта.
Лицето на Пламен от бледо стана червено, после лилаво.
— Милена, разбираш ли какво правиш? Излагаш ме!
— Аз ли? — усмихнах се аз. — Ти сам се изложи. Когато реши, че сивата мишка от селото не заслужава дори истината.
Галина скочи и насочи пръст към мен:
— Как смееш така да му говориш?! Ти си нищо! Без него си никоя!
Погледнах я дълго и тихо казах:
— Може би е така. Но вече съм никоя на когото не му се налага да се преструва. И това е много по-добре от това да бъда нечия сива мишка.
Следващите двайсет минути те събираха пари – Пламен изпразни портфейла си, Галина – чантата си; Анна и мъжът ѝ претърсиха джобовете си за дребни монети; брояха на масата шепнешком и търсеха стотинки из джобовете; сервитьорът стоеше наблизо със застинало лице; другите клиенти ги наблюдаваха любопитно.
Стоях до тях и гледах как рухва показният им разкош – целият им фалшив блясък и лъжите им.
Когато най-накрая събраха нужната сума пари, извадих плик от чантата и го сложих пред Пламен.
— Заявление за развод. Прочети го вкъщи.
Обърнах се и тръгнах към изхода – гърбът ми беше изправен, крачките твърди и уверени. Илиян отвори вратата и прошепна:
— Дръж се! Много добре постъпваш, Милена.
Нощен Бургас ме посрещна със студен вятър – а в гърдите ми напираше топло чувство: свобода.
