Картата Пламен поиска в сряда, на закуска. Гласът му беше правилен – загрижен, но без паника.
– Милена, фирменото плащане е спешно, моята карта е блокирана, само за два дни, помогни ми.
Избърсах ръцете си в престилката и извадих картата от портфейла. Пламен я взе бързо, сякаш се страхуваше да не размисля, и ме целуна по темето.
– Благодаря ти, мила, както винаги ми помагаш.
Двайсет години брак ме научиха да не задавам излишни въпроси. Доверявах му се. Или поне така изглеждаше.
В петък вечерта, докато гладех ризата му, чух как Пламен говори по телефона в съседната стая. Вратата беше леко открехната. Гласът му звучеше весело – съвсем различно от начина, по който говори с мен.
– Мамо, не се тревожи, всичко е уредено. Ресторантът е запазен, маса за шестима души, менюто е страхотно – коняк и пенливо вино като това, което обичаш. Не, тя не знае нищо. Защо? Казах ѝ, че ще празнуваме вкъщи само със семейството.
Ютията застина в ръката ми.
– Мишката ми сива дори няма да се усъмни. Провинциална несръчна жена – мамо, нали помниш откъде е дошла? От някакво селце до Синеморец. Двайсет години вече живее в Бургас и пак си остава селянка. Да бе – с нейната карта плащам всичко! Моята още е блокирана. Но ще видиш какъв размах ще има купонът в „Тихия Дунав“! Тя дори няма да припари там – не се тревожи. Нека си стои вкъщи и да гледа телевизия.
Изключих ютията. Отидох до кухнята и си налях вода – изпих я на един дъх. Ръцете ми не трепереха. Вътре беше празно и студено – сякаш някой беше изгребал всичко живо от мен.
Сива мишка. Провинциална несръчна жена. С нейната карта…
Оставих чашата в мивката и погледнах през прозореца. Навън вече се смрачаваше. Може би той е прав… Може би наистина съм сива мишка… Само че когато ги притиснат до стената, мишките хапят.
Сутринта в събота блокирах картата си. Обясних в банката, че съм я загубила и се страхувам някой да я използва неправомерно. Оттам заминах към другия край на града – към частния квартал където преди живеехме.
Илиян отвори вратата по домашни чехли и учудено повдигна вежди.
– Милена? Колко години минаха! Влизай де!
Седяхме на неговата кухня и пиехме чай. Разказах му всичко накратко – без излишни думи или обяснения; той слушаше внимателно без да прекъсва.
– Разбрах те — каза той накрая.— Слушай сега: ти някога спаси цялото ни семейство — помниш ли? Когато баща ми остана без работа донесе цял чувал картофи — каза уж че са излишни… А ние знаехме че това ти е последното… Сега моя ред дойде! Празненството им било понеделник вечер така ли? Банкетът почва от девет часа… Ще ти звънна когато поръчките са направени и трябва да платят — тогава идвай! Ще говоря с келнера предварително…
