Когато вратата се затвори след нея, легнах, но сънят не идваше. В главата ми се въртяха мисли: ами ако утре каже „няма да променям нищо“? Ами ако си тръгне? Ами ако остане, но мълчаливо ми се сърди с дни, както само той може?
Сутринта се събудих от аромата на кафе. Истинско кафе, не разтворимо. Стоян стоеше до печката с престилката ми на маргаритки и пържеше яйца. На масата вече имаше тостове, сирене, домати.
– Добро утро – каза той, без да се обръща. Гласът му беше дрезгав – явно не беше спал добре.
– Добро – отвърнах предпазливо.
Той изключи котлона, сложи тигана на масата и най-накрая ме погледна. Очите му бяха зачервени.
– Мария… прости ми, моля те. Цяла нощ мислих за всичко вчера. И… права си. Държах се като последния… е, ти разбра.
Мълчах. Той седна срещу мен и сложи ръцете си на масата с дланите нагоре.
– Сериозно говоря. От днес всичко ще е различно. Намерих си допълнителна работа – вечер ще товаря камиони в склада. Освен основната работа. Ще ти превеждам парите веднага щом получа заплата. И още… направих списък на всичко, което си плащала заради мен. Ще връщам малко по малко всеки месец.
Гледах го и не вярвах на ушите си.
– Стоян… сериозен ли си?
– Напълно сериозен съм. Пенка вчера така ме наруга… – усмихна се слабо той. – Каза ми, че ако веднага не се стегна, ще ме лиши от собствения ми дом. А аз я познавам – тя не се шегува.
В този момент в кухнята влезе Пенка с чанта през рамо.
– Така, тръгвам си – обяви тя.– Отивам у дома си, за да решите тук всичко сами без чужди очи. И за да държи Стоян на думата си.
– Мамооо… нали щеше до неделя да останеш… – започна той.
– До неделя исках само да гледам как синът ми превръща жена си в робиня – прекъсна го тя.– Стига толкова! И без това твърде дълго мълчах!
Тя дойде при мен и ме прегърна силно.
– Мария, ако има нещо — звънни веднага! Ще долетя като на криле!
– Благодаря… – прошепнах аз.
Когато вратата след нея се затвори, останахме двамата със Стоян.Той все още държеше ръцете ми в своите.
– Мария… наистина искам да поправя всичко.Дай ми шанс?
Кимнах.Независимо дали му вярвах или не — шанс исках да дам.
Следващите две седмици бяха странни.Стоян действително ставаше в пет сутринта, заминаваше към склада и се връщаше към десет вечерта — едва стоеше на краката си.Пращаше ми пари — първо малки сумички, после все повече.Спря сам да купува бира през уикендите.Дори започна сам да мие чиниите без напомняне.
Гледах го и не го познавах.И ме беше страх да повярвам напълно…
А после стана това, което изобщо не очаквах…
В петък вечерта той се прибра по-рано от обикновено.В ръцете му — голям плик.
– Мария, седни моля те — каза сериозно.Трябва да поговорим…
Напрегнах се.Сега сигурно ще каже че е уморен че няма сили че пак ще стане както преди…
Той отвори плика и извади върху масата… договор за дарение!
– Какво е това? — попитах усещайки как сърцето ми потъва надолу…
– Това е половината от нашия апартамент — каза спокойно той.— Прехвърлих я на твое име.Днес бях при нотариус.Вече сме наполовина собственици.Официално! За да знаеш че никога повече няма нужда да се чувстваш беззащитна!
Гледах документите и нямах думи…
— Стояне… луд ли си?
— Не — усмихна се той.— Просто разбрах че ако искам семейство трябва делата а не думите да говорят.И още…— извади от джоба малка кадифена кутийка.— Това е за теб! Не е пръстен спокойно! Просто…да знаеш че съм сериозен!
Отворих я.Вътре имаше ключ.Малък сребърен ключ на тънка верижка…
— Това е от сейфа — обясни той.— Открих сметка.Там ще спестявам пари — за бъдещия ни дом.Или за твоя мечта — още не знам.Ама вече всичко ни е общо.И парите също!
Вдигнах поглед.Той ме гледаше с такава надежда и страх едновременно че гърлото ми пресъхна…
— Стояне… аз… аз просто нямам думи…
