Пенка изведнъж стана.
– Стоян, – каза тя твърдо. – Седни изправен. И изслушай жена си.
Всички замълчаха. Дори и аз. Пенка никога, нито веднъж за осемте години на нашия брак, не беше говорила на сина си с такъв тон.
– Мамо, какво ти е? – Стоян я погледна объркано.
– Ами това, – Пенка скръсти ръце на гърдите си. – Цял живот работих на две места, докато баща ти „се търсеше“. Знам какво е да носиш всичко сама. И няма да позволя снаха ми да повтори моята съдба.
Албена кимна в знак на съгласие.
– Напълно съм съгласна с Пенка. Стояне, мъж ли си или какво?
Павел, който досега мълчеше, изведнъж каза:
– Братле, извини ме, но момичетата са прави. Наистина прекаляваш.
Стоян огледа всички като притиснат звяр. После погледна към мен.
– Значи всички сте срещу мен?
– Не сме срещу теб – казах меко аз. – Просто искаме справедливост в семейството.
Той мълча дълго. Много дълго. После бавно кимна.
– Добре… ще помисля.
– Ще мислиш утре – казах аз. – А днес отивам да спя. В моята стая. Сама.
Станах от масата, внимателно дръпнах стола и тръгнах към спалнята. Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея с гръб. Сърцето ми туптеше така силно, сякаш щеше да изскочи навън.
Не знаех какво ще стане по-нататък. Дали ще се съгласи или ще остане недоволен? Дали после ще започне да крещи, когато всички се разотидат?
Но едно знаех със сигурност — връщане назад няма.
И точно тогава през затворената врата чух гласа на Пенка — тих, но ясен:
– Стояне, ако сега не се извиниш на жена си и не вземеш акъла в ръце, лично ще ти събера багажа и ще те изхвърля навън! Говоря сериозно!
Закрих устата си с ръка да не избухна в плач.
Изглежда тази вечер всичко едва започваше…
– Стояне! Оглуша ли или просто не искаш да чуеш? – гласът на Пенка звучеше спокойно, но имаше нещо в тази спокойност, което дори мен — стояща зад затворената врата — ме побиха тръпки по гърба.
В хола настъпи тишина. После се чу скърцане от стол — явно Стоян все пак седна.
– Мамо… ама защо така… – започна той, но Пенка го прекъсна:
– Защо ли? Цял живот все „защо“. Теглих ви с баща ти само със заплатата ми като детска учителка докато той „уреждаше въпроси“ по гаражите! Знам много добре как е жената сама за всичко отговорна! И няма да позволя Мария по моя път да тръгне! Ясно ли ти е?
Албена въздъхна тежко:
– Стояне… и аз ще кажа нещо! С Николай първите години беше същото: работех аз — той „се търсеше“. После се намери… ама при друга! А апартамента делихме наполовина между другото… Добре че деца нямахме време да направим!
Павел покашля леко:
– Братле… мълча-мълча… ама и аз мисля че прекали вече! Мария не ти е портфейл!
Стоян промърмори нещо толкова тихо, че нищо не разбрах. После вратата към спалнята леко се открехна и главата на Пенка надникна през процепа:
– Мария… може ли?
Кимнах й; тя влезе внимателно затвори след себе си и седна край леглото ми с чаша чай в ръка — явно за мен.
– Пийни – подаде ми я тя – лайка е; успокоява нервите!
Взех чашата и я обхванах с длани — беше гореща…
– Благодаря ви много, Пенка…
– Какво ме благодариш бе! Ти трябва тебе благодаря че още го търпиш тоя мой син! Мислех че му е дошло акълът през годините… А то нищо подобно!
Мълчах; нямах думи…
– Седи там като пребито куче сега… И правилно! Нека поседи малко така! Утре специално ще говоря отделно с него — както му се полага между мъже!
– Между мъже? – усмихнах се едва-едва…
– Аха… Както някога говорих с баща му: той също обичаше „да се търси“ за моя сметка докато един ден просто му сложих куфара до входната врата! Оттогава стана като копринено мек!
Поседяхме малко без думи; после тя стана и ме потупа по рамото:
— Спокойно спи! Аз ще гледам той тая нощ главата ти да не тормози повече…
