— Какво се е случило, казвам се Кирил — между другото съобщи младият мъж.
— Родила е, котката — отвърна тя.
— Това вече го разбрах, а каква помощ ви трябва? Някой от тях болен ли е?
— Не знам, май всички са здрави, просто… — Елица обясни, че баба ѝ е починала, тя самата е закъсняла за погребението, а сега и това…
Кирил подробно разказа на Елица как да се грижи за котката и малките ѝ, с какво да ги храни. Дори сам помогна да намерят по-топло място за леглото им и написа списък какво да купи от магазина за животни. Елица въздъхна с облекчение — няма да ѝ се налага да храни котетата сама, защото си имат майка. А Майя ще може да нахрани.
Добрият доктор Кирил — дали защото беше наистина добър лекар и обичаше професията си или просто много му хареса стопанката на котката — предвидливо записа телефона ѝ. А още на следващата сутрин позвъни на Елица.
— Как са вашите питомци? Как върви в котешкото семейство? Може ли довечера да намина и да помогна с нещо практично?
— Засега всичко е наред. Разбира се, заповядайте, ще ни бъде приятно — отвърна Елица.
Вечерта дори се разходиха из парка; Кирил разказваше много за животните, а на Елица ѝ беше интересно да го слуша. Преди това дори не подозираше колко обича животните. Така започнаха отношенията между Елица и Кирил и стигнаха дотам, че тя изпрати по имейл заявление за напускане.
Мина време; Кирил и Елица вече мислеха за сватба. Тя съобщи на майка си, че скоро ще дойде да я запознае с бъдещия си зет. Елена много се зарадва. Заедно с Кирил отидоха до гробището при Анна; вече бяха поръчали паметник. След като го поставиха, Елица стоеше с цветя до гроба на баба си.
— Прости ми, бабо… може би не трябваше да заминавам от теб… Може би щеше още да си жива? А знаеш ли бабо — аз завинаги се върнах обратно. Недей ми се сърдиш… А и имам Кирил; ще се женим с него — остави цветята върху гроба, погали снимката върху паметника и тръгна към дома.
Тази нощ на Елица ѝ се присъни баба ѝ. Стояха сред поле от маргаритки; погледът на Анна излъчваше топлина и доброта.
— Благодаря ти, Елче моя, за Майя! Ти си добро момиче — винаги съм го знаела! Не тъгувай; не ти се сърдя… Винаги съм те обичала най-много от всички! И мъжът ти ще бъде добър човек — сигурна съм в това! Бъди щастлива! Аз тръгвам вече… а ти не можеш с мен там… не бива натам…
Анна ѝ се усмихна и изчезна.
Елица се събуди със светла душа и спокойствие в сърцето си. Започваше нов ден; след седмица щеше да бъде сватбата им с Кирил.
