Когато Елена реши да се омъжи, Елица нямаше нищо против. Изглежда ѝ харесваше избраникът на майка ѝ, спокойният и уравновесен Павел, който винаги се държеше добре с нея. Към Елена се отнасяше с внимание и грижа. Всичко беше наред, но петнадесетгодишната Елица постави условие:
— Мамо, аз нямам нищо против да се омъжиш, още повече че Павел е добър човек. Така или иначе някой ден ще замина да уча в университета и ще ти е самотно, а така Павел ще бъде до теб. Но сега… ще отида да живея при Анна.
— Как така при Анна? Все пак си още на петнадесет и не си пълнолетна, как ще те оставя без надзор? – възрази категорично Елена.
— Мамо, защо без надзор? Ще живея с Анна – тя все пак те е отгледала сама, значи и за мен ще се погрижи, ако толкова се тревожиш за мен — настояваше Елица. — Освен това вече говорих с Анна и тя е много щастлива, че смятам да дойда при нея.
— Ясно… всичко сте решили зад гърба ми — каза Елена с нотка на огорчение или разочарование.
— Мамо, повярвай ми – така ще е по-добре за всички. Макар че Павел е почтен човек, за мен той си остава чужд мъж.
Елена въздъхна замислено, но точно тогава телефонът ѝ иззвъня – обаждаше се Анна.
— Здравей, дъще! Какво стана – разбрахте ли се с Елица за преместването? Аз все пак мисля, че тук ще ѝ бъде по-добре. Знаеш колко обичам внучката си — не мислиш ли, че няма да мога да се справя с почти порасналата ти дъщеря?
— Да, мамо… знам колко обичаш Елица… но сама разбираш – майчиното сърце…
— Всичко ще бъде наред! Не се тревожи толкова! Както успях да се справя с теб навремето — и сега двете с Елица ще сме добре заедно. Ще я наглеждам.
Елена приключи разговора с Анна, а Елица весело каза докато вече събираше багажа си:
— Мамо, недей да се притесняваш – всичко ще бъде супер!
Анна не беше някакъв кротък ангел; тя беше напълно нормална възрастна жена и бивша учителка по математика. Вярно е също така, че характерът на Елица беше буен. Понякога между тях възникваха дребни спорове или недоразумения — но Анна бе достатъчно мъдра никога да не ги довежда до крайност.
Случваше им се да се поскарат през деня и вечерта преди лягане Анна влизаше в стаята на внучката си, галеше я по къдриците и започваше да ѝ разказва приказки или измислици. А внучката спокойно ѝ се усмихваше и заспиваше мигновено забравила всякакви обиди. Понякога пък инициаторът на помирението беше самата Елица — осъзнавала вината си и че напразно е засегнала Анна.
Тогава внучката купуваше любимите бонбони на Анна; пиеха чай и мирът бързо бе възстановен. Така живееха до момента когато внучката трябваше да напусне града.
