— Е, Галина, вече си богата наследница — повтори той думите си тихо, и всяка дума беше като удар.
Людмил скочи, обиколи масата, опита се да докосне рамото ѝ. Лицето му се изкриви в усмивка — фалшива и жалка.
— Галина, нали сме семейство все пак, толкова години заедно, хайде да поговорим като хората спокойно — забърбори той бързо, задъхвайки се. — Баща ти сигурно е искал да решим заедно, като едно семейство. Аз не съм ти чужд човек, нали?
Галина стана и отмести стола. Взе от масата документите за книжката и плика с писмото. Людмил стоеше до нея; от него ухаеше на познат одеколон — този аромат някога ѝ беше мил. Сега ѝ ставаше лошо от него.
— Да поговорим спокойно? — погледна го в очите и той отстъпи крачка назад. — Как тогава, когато спокойно си тръгна две седмици след погребението? Или както тогава, когато те молех да помогнеш на баща си да стане, а ти спокойно отиваше при нея?
— Галина, защо ровиш в миналото сега? Ние сме възрастни хора, можем да се разберем нормално — опита пак да се усмихне Людмил; гласът му стана мек, почти ласкав. — Къщата трябва да се поддържа все пак, ремонтът струва пари… Може ти да помогнеш с нещо финансово, аз също ще помогна с каквото мога… Ние не сме врагове.
Христина скочи рязко; бялото ѝ кожено яке се разтвори и показа късата пола.
— Людмил Павлович! Сериозно ли говорите? — обърна се към него тя; гласът ѝ премина във вик. — Обеща ми почивка на Слънчев бряг! Обеща ми кола! Каза ми: всичко е уредено! А сега какво? Тая… тая твоя бивша ще вземе всичко! А ние?!
— Христина… млъкни малко сега… не пречи… — опита се Людмил да я спре, но тя вече не го слушаше; гласът ѝ ставаше все по-остър.
— Не! Няма да мълча! Половин година чаках да се разведеш! Търпях празните ти обещания! А сега излиза че тя има повече пари от теб?! Може би трябва обратно при нея да се върнеш?!
Галина закопча копчетата на палтото си и върза шал около врата си. Движенията ѝ бяха бавни и точни. Погледна Христина право в очите; Христина сведе глава и млъкна насред думите си.
— Наскоро двамата ми се присмивахте заради стария ми сандък — каза Галина тихо; всяка дума беше ледена. — Но този сандък ми е по-скъп от всичките ви планове за живота ви. Защото го събираше човек със чест. А това никога няма да разберете.
Взе чантата си, кимна на нотариуса и тръгна към вратата. Зад гърба ѝ Людмил крещеше нещо за съвестта й, за годините им заедно и справедливостта. Христина пищеше истерично и настояваше за обяснения. Галина излезе в коридора и затвори вратата след себе си; гласовете им останаха зад дървото като далечен шум. По стълбите надолу дишането й ставаше все по-леко със всяка крачка.
Навън ръмеше студен ноемврийски дъжд – но на Галина ѝ беше топло отвътре. Отиде до спирката на автобуса, седна на мократа пейка и извади плика от чантата си. Прочете писмото още веднъж – бавно и внимателно във всяка дума. В самия край – ситен треперещ почерк – имаше добавена бележка: тя я бе пропуснала в кабинета:
„Живей, Галинче… Заслужила си този живот… И непременно вземи моя сандък – най-долу под инструментите има снимка… Аз съм там с твоята баба – млади сме… Исках само да знаеш: разбирах те каква си… Моя Магдалена беше същата… Благодаря ти за всичко.“
