Людмил не плака на погребението, само кимаше на съболезнованията. След помена изчезна — каза, че се задушава в тези стени. Галина миеше чиниите, прибираше от масата и в празния апартамент беше толкова тихо, че ушите ѝ пищяха. За първи път от петнадесет години остана сама, без нуждата да се качи при болния, да провери дали диша.
След две седмици Людмил събра багажа си. Христина го чакаше пред входа с бяло кожено яке, ярка като реклама на перилен препарат. Галина стоеше до прозореца зад пердето и гледаше как мъжът ѝ носи чанти към колата. Очакваше да се обърне, да каже поне нещо. Но той просто седна зад волана и потегли. Възглавницата тази нощ беше мокра, но никой не видя това.
— Така… къщата е моя, спестяванията са мои — Людмил прелистваше документите и доволно кимаше. — Добре е направил баща ми, всичко както трябва — оставил ги на сина си. А ти, Галина, не се притеснявай — може би някой лев от соцвремената ти е останал по книжката ти, за хляб ще стигне.
— Людмиле, а тия инструменти изобщо на кого са нужни? — Христина се засмя и се наведе към него. — Може би направо да ги изхвърлим? Защо да мъкнем боклуци из апартамента?
Галина вдигна очи от писмото. Погледна ги двамата — той отпуснат като победител, тя до него като награда. Спусна поглед обратно към редовете, написани с трепереща ръка на умиращ човек.
„Ти мислеше ли си, че не чувам как нощем плачеш в кухнята? Чувах всичко. Стените са тънки. И ето какво направих за теб, Галина. Онази книжка на твое име — там сложих моята застрахователна сума за трудова злополука. Голямо обезщетение беше, хубаво! Сложих го на твое име още тогава, когато дойде у дома ни като снаха — исках да те проверя каква си всъщност. Ти премина изпитанието; той — не! Парите стояха всички тези години и трупаха лихви. Сега там има сума поне пет пъти по-голяма от стойността на тази къща! Може би дори повече.“
Галина вдигна глава и срещна погледа на нотариуса. Той кимна и извади още един документ от папката.
— Галина, според справката от банката по спестовната книжка на ваше име има сума многократно надвишаваща стойността на имота завещан на Людмил. Става дума за капитал достатъчен за закупуване на няколко имота в центъра на града.
Настъпи такава рязка тишина, че се чу как дъждът шушне отвън през прозореца. Людмил застина с документите в ръце; усмивката му бавно изчезваше от лицето му. Христина престана да се смее; гледаше ту нотариуса ту Галина с проблясък страх в очите.
— Чакай малко… Как така многократно? — Людмил се изправи; документите паднаха от ръцете му върху масата.— Колко многократно? Колко има там?
— Не съм упълномощен да кажа точната сума без съгласието на Галина — каза нотариусът спокойно със скрита усмивка в ъгълчетата на устните.— Но мога да кажа само: става дума за значителен капитал.
— Людмиле… чакай! Може би има някаква грешка! — Христина го хвана за ръката; гласът ѝ стана тънък и писклив.— Това е някаква соцкнижка… няма начин там да има нещо! Хайде първо да проверим…
Людмил пребледня после почервеня после пак пребледня; гледаше към Галина със страх в очите си вече паника личеше ясно по лицето му.
Галина бавно сгъна писмото и го прибра обратно в плика.
Ръцете ѝ вече не трепереха.
