— Какво ти е, миличка, не плачи! – изплаши се Даниела. – Какъв прекрасен зайко имаш! Твой ли е? Татко ти го подари? Е, значи няма да ти е скучно с него.
Даниела я утешаваше и накрая Магдалена се успокои.
— Слушай ме, Магдалена! Сега подготвям всички документи, още малко и мисля да те взема при мен. Ще растеш с моите дъщери, те ще са ти като сестрички. Ще дойдеш ли при нас?
Магдалена кимна с глава. Тя познаваше дъщерите на Даниела: Калина беше с четири години по-голяма от нея, а Емилия – с две години. Момичетата също съжаляваха Магдалена и в началото я приеха в семейството като своя, особено много я жалеше Емилия – толкова добра като майка си Даниела.
Само че с времето, виждайки колко нежно майка им закриля Магдалена, момичетата започнаха да ревнуват, особено когато Магдалена започна да я нарича „мамо“.
— Ти си имала своя майка, втора не може да има! – казваше ѝ Калина.
— Може! – Даниела чу всичко и се намеси в защита на Магдалена. – Майка е тази, която възпитава.
— Ти си настойник, а не майка — мърмореше Калина.
Магдалена все още имаше жива баба, но тя беше вече много болна и когато почина, остави завещание на своя син – бащата на Магдалена. Но и той не беше писано да излезе от затвора – погуби го туберкулозата.
Така Магдалена щеше да стане собственичка на едностаен апартамент на 18 години, защото заедно с баща си бяха наели жилище до Даниела, за да не пречат на бабата. Но засега Магдалена беше само на 14 години и трябваше да живее с приемната си майка и сестрите си.
С годините конфликтът с момичетата все повече се изостряше. На тях им се струваше, че Магдалена ще посегне и към техния тристаен апартамент, за да разшири малката си бедна гарсониера и продължаваха да ревнуват майка си от приемната дъщеря.
