– Защо трябва само аз да се занимавам с почистването? Това е нашият общ дом! – гласът ѝ отекна из стаята, карайки дори котката да скочи от перваза.
Димитър откъсна поглед от вестника и я погледна така, сякаш чува това за първи път. В очите му се четеше недоумение.
– Ти винаги си се справяла – отвърна той спокойно, сякаш това обясняваше всичко.
Елена кипна като чайник на котлона. Тя захвърли парцала на масата.
– Справяла съм се?! Разбира се, че съм се справяла, защото ти никога не си мръднал пръста да помогнеш! Само си почиваш, докато аз се съсипвам от работа.
– Елена, защо се палиш? – Димитър сгъна вестника и стана. – Домът е твоята територия, ти винаги така казваше.
– Аха, „моята територия“! Само че някак ти на тази територия ти е удобно и уютно, а на мен ми е просто тежко.
Димитър махна с ръка, сякаш с този жест искаше да прекрати разговора. Излезе от кухнята и я остави сама с ехото на собствените ѝ думи. Но вътре в Елена стана още по-зле. Години наред тя се стараеше да поддържа реда, затваряйки очи за това, че всичко лежи на нейните плещи. Но вече силите и търпението ѝ бяха изчерпани.
Тя си спомни как веднъж майка ѝ тихо беше казала: „Елена, жените винаги носят повече на гърба си – такъв е светът.“ Тогава тя мълчаливо бе приела това. Но сега всяка такава фраза беше като пирон в собственото ѝ достойнство.
Елена погледна към мивката, където следобедните чинии вече се трупаха. Въздишайки, тя се обърна и остави всичко както си беше.
– Нека бъде бъркотия. Да видим кой ще издържи повече.
Елена спря да върши обичайните домакински задължения. Мръсните съдове постепенно препълниха мивката; трохите по пода започнаха да образуват цели островчета; прахът бавно и сигурно покриваше мебелите. Димитър първоначално не забелязваше промените. Спокойно си правеше чай, взимаше храна от хладилника и пак сядаше при вестниците си.
Но до края на седмицата домът вече приличаше на изоставена строителна площадка. Прахта беше полепнала по ъглите; дрехите не бяха сгънати; празните кутии и буркани образуваха малки хълмчета върху кухненския плот.
– Елена, какво става с вечерята? – попита Димитър една вечер.
– Не знам – отвърна тя от другата стая. – Май няма нищо.
– Как така няма нищо? – гласът му прозвуча все по-раздразнено.
– Така е, Димитре – тя излезе в коридора със скръстени ръце пред гърдите си. – Вечерята става само ако някой я приготви. Аз повече не мога да бъда този „някой“.
Димитър промълви нещо недоволно и махна с ръка. Опита сам да приготви нещо за ядене, но скоро заряза опита си и хвърли лъжицата в мивката.
След няколко дни у дома дойде внучката Невена. Още щом прекрачи прага, в погледа ѝ проблесна недоумение.
