Магдалена първоначално дори не осъзна какво се случва.
Зад нея изведнъж се отвори вратата и непознат мъжки глас извика:
— Незабавно прекратете това хулиганство! Какво си въобразявате?!
— Уф! Слава Богу, че стигнахме навреме! — задъхано възкликна Алекса, която след кварталния полицай влетя в къщата.
— Какво става тук? — попита полицаят с официален тон. — Тази гражданка — посочи към Алекса — твърди, че в тази къща е извършено незаконно настаняване. Какво ще кажете по въпроса?
— Нищо подобно, другарю! — обади се Илиян с напълно променен глас, докато нервно оглеждаше наоколо. — Всички тук сме роднини. За какво настаняване говорите? Няма такова нещо…
— Ще разберем — каза спокойно Александър. — Първо покажете личните си карти и документите за къщата. И вашите също, Алекса, благодаря за навременния сигнал.
— Няма нищо. Просто казах истината. Знаех какво замислят тези: искат да изгонят Магдалена от дома ѝ! Това е неправилно и незаконно! — отвърна Алекса със звънък глас и хвърли триумфален поглед към Таня и съпруга ѝ.
Когато кварталният полицай провери всичко и нареди нахалните натрапници незабавно да напуснат дома на Магдалена, Таня получи истеричен пристъп. Крещеше, че това е несправедливо, ще заведе дело и така или иначе къщата ще бъде присъдена на тяхното семейство, защото имат три деца.
— Можете да го направите, имате право. Но сега веднага съберете вещите си и напуснете къщата — нареди строго полицаят.
— Така или иначе ще ти взема тази къща! Ще си извоювам правдата и ще изхвърчиш оттук като тапа! — крещеше сестрата си към Магдалена.
Когато най-накрая Таня със съпруга си и децата си напуснаха, а домът остана при законната си собственичка, Магдалена въздъхна облекчено.
— Много ви благодаря, другарю! И на теб също, Алексa. Без вас сигурно нямаше да се справя — каза уморено стопанката на къщата.
Александър си тръгна, но приятелката ѝ остана да подкрепи Магдалена в този труден момент.
— Как се казва котето? — попита плахо четиригодишната Йорданка, която за първи път прекрачи прага на новия си дом заедно с Магдалена.
— Котето ли? Душа. Как иначе? — отвърна весело щастливата жена и нежно хвана тънката ръчичка на дъщеря си. — Виждаш ли, Йорданке, вече това е твоят дом. Двете ще живеем тук заедно. Радваш ли се?
— Радвам се, мамо. Но мога ли да я наричам Снежинка? Виж колко е бяла и пухкава котката!
— Можеш я наричаш така, скъпа моя. Разбира се! Да бъде Снежинка тогава. Ти как мислиш, Душа? Съгласна ли си?
От този момент нататък Магдалена вече не беше сама. Забеляза това мълчаливо момиченце веднага щом отиде в дома за сираци да осиновява дете. Толкова много ѝ приличаше като малка самата тя, че първоначално не можеше да повярва.
Няколко седмици по-късно някой почука на вратата.
— Добър ден, Александър! Заповядайте! — каза леко смутено Магдалена щом видя кварталния полицай.
— Само за малко минавам насам… Помислих да надникна… Всичко наред ли е? Никой не ви безпокои? Не ви трябва помощ?
— Не ни безпокои никой вече. Благодаря ви за загрижеността — усмихна се жената.
— Това е добре тогава… А Йорданка как е? Свиква ли вече? — попита добродушно мъжът и подаде шоколадче на момиченцето.
— Да-а-а… Всичко ни е наред тук с мама и Снежинка живее чудесно при нас! Благодаря ви много! – отвърна оживено детето като прие лакомството.
– Радвам се много… Ако имате нужда от нещо – само кажете… Винаги ще помогна с радост…
Личеше му известно притеснение; затова говореше несигурно.
„Защо толкова нервничи?“ – помисли си Магдалена със свенлива усмивка.
Седмица по-късно полицаят донесе голям буркан пресен мед у тях:
– Реших да ви почерпя… Вчера получих два буркана от пчелина – сам няма как да ги изям – каза той докато подаваше златистото лакомство на изненаданата Магдалена.
После седнаха на чай; Александър разказа как вече три години живее сам след развода си…
Историята беше болезнена – затова не навлизаше в подробности; личеше колко трудно му беше да говори за това… Може би именно затова бе избрал работа в това забутано селце: бягаше от миналото…
– Разбирам… Изглежда съдбата и вас ви лиши от семейното щастие – прошепна тихо Магдалена…
След половин година Александър – който междувременно силно обикна добросърдечната красива Магдалена и малката Йорданка – дойде официално да поиска ръката ѝ…
Жената прие без колебание – никога след това не съжали…
Дори им се роди син – малкият брат на Йорданка… Оттогава нататък те живяха като истинско щастливо семейство…
