Въздиша дълбоко, представяйки си каква сцена предстои. Защото сестра ѝ не е дошла на гости – преди това са разбили ключалката! Никой не идва „на гости“ по този начин. Заедно с нахалния си съпруг просто са завзели законната ѝ къща. И имат само една цел – да останат там, да се нанесат. Доведоха и децата, а най-вероятно вече са пренесли и багажа си, докато Магдалена беше в града.
Тъй като добре познаваше истеричния характер на сестра си и избухливия нрав на съпруга ѝ, Магдалена реши да не влиза в открит конфликт. Най-добре ще е да потърси помощ.
– Ало, Алекса, здравей! – набра тя старата си приятелка от селото. – Слушай, имаш ли новия номер на кварталния полицай? Някъде го имахте? Провери, моля те, сега ми е много спешно. Да, на мен ми трябва! После ще ти разкажа, сега нямам време. Чакам!
Жената затвори и зачака съобщението с телефона. Наскоро най-сетне при тях беше дошъл нов полицай, когото цялото село чакаше отдавна. Никой не искаше да бъде назначен тук и дълго време само честта поддържаше реда в Искър.
Телефонът изписука и Магдалена с надежда набра номера, който приятелката ѝ изпрати. Но отговорът беше само тишина. Първо се чуваше дълго звънене, после автоматичен глас съобщи, че номерът не е наличен.
– Ето докъде я докарахме… Исках помощ да потърся, а май пак всичко сама ще трябва да оправям – каза тъжно Магдалена. – Както винаги… Защо ли се учудвам…
Тогава позвъни Алекса.
– Ало, Магдалена, какво става при теб? Успя ли да се свържеш с Александър? – попита любопитно тя.
– Кой е това? – изненада се Магдалена.
– Как кой? Кварталният! Току-що ти пратих номера му. Обади ли му се или не?
– Не, не вдига телефона. Няма време за моите проблеми – има по-важни работи явно… Изглежда пак всичко сама ще трябва да решавам – отвърна примирено Магдалена.
– И все пак какво стана? Още ли Таня върши някакви номера? – не мирясваше любопитната Алекса.
– Ако беше само това! Илиян и тя вече не само говорят – действат направо! Докато бях днес в града са се нанесли в къщата ми!
– Я стига! Каква наглост! Как смеят?! Това си е дело за съд! Не може просто така някой да каже „това е бабината къща“ и толкова!
– Добре де, Алексче… Отивам лично да ги изгоня. Сама ще трябва да го направя… Навън е студено… Кого чакам? Никой няма да дойде да ми помогне – каза мрачно жената.
– Дръж се! – извика смело Алекса и затвори телефона.
Когато Магдалена прекрачи прага на осветения от лампи дом, изпълнен с детски писъци, първо се обърка напълно. Таня и мъжът ѝ наистина бяха пренесли всичко тук. Част от вещите вече бяха разопаковани; други стояха още по чанти и огромни куфари до входа.
– Най-после се появи! – извика Таня щом видя сестра си и веднага зае отбранителна позиция. – Само недей започвай сега… Моля те! И ти знаеш кое е правилното… Това е справедливо!
– Правилното ли? Справедливо?? – учуди се Магдалена. – Зависи как гледаш… Защо разбихте ключалката?! Веднага ще извикам полицията и ще ви заведат дело! Поне това разбирате ли?!
– Какво дело?! – викна зетят ѝ (Илиян), който стоеше пред господарката на къщата по тениска и раздърпани анцуг-панталони със стари чехли на краката си; изглежда вече свикнал със „собственическата“ роля.– Тази къща беше на бабата на голямата ни дъщеря! И жена ми тук ще живее! Тук със семейството…
Илиян междувременно демонстративно посочи жена си сякаш Магдалена не знаеше отлично коя им беше обща баба Невена.
– Тази къща баба я остави на мен — отвърна тихо тя като гледаше разгневената си сестра (не към зет си), който вече бе готов за скандал със стопанката.
— Не ме интересува — отсече той.— Махай се веднага оттук! Отсега нататък ние живеем тук — аз със жена ми и децата!
— Тази къща е моя — законно моя.— Завещанието е изцяло в моя полза — опита спокойно (макар вече по-високо) да каже Магдалена.
— Самотница си ти! Магдалено — самотна жена без семейство (и няма вече никога да имаш)! Връщай се при майка ти тогава!… Ние обаче сме семейство — имаме деца!… Кой заслужава повече тази къща?… Ясно кой: ние!… Вещите ти Таня ги прибра… Ей там са: чанта-тази… куфар-този… Вземай ги веднага… марш навън в студа!… Айде!
— Няма никъде да ходя — каза Магдалена леко пристъпвайки назад пред агресивния мъж насреща й.
— Щеш-не щеш ще ходиш!… — Илиян вече бе вдигнал ръка сякаш за удар…
Но точно тогава нещо стана… Първоначално Магдалена изобщо не разбра какво…
