— Какво значи „мамо“?! Какво?! Е, веднъж твоят Симеон ти изневери. Голямо нещо! Почти всички мъже кръшкат. Айде, стига! Защо трябваше веднага да изхвърлиш такъв добър човек? Ако във нашето село всяка жена гони мъжа си за това, нито един женен няма да остане тук! — разсъждаваше цинично майката.
— Мамо, защо говориш за това? Това е моето минало, край, забрави го — отвърна тъжно Магдалена.
— Ако не беше изгонила Симеон, досега щеше да си гледаш собствените деца. Вече щяха да ходят на училище! А ти каква глупост си измислила — да вземеш дете от дом за сираци! Ако толкова държиш, поне започни връзка с някого. Драгомир е луд по теб, знаеш го добре, Магдалена.
И онзи твой бивш съученик от столицата, Денис, също понякога се прибира у дома. Помня колко много му харесваше тогава. Защо те уча като малко момиче! Бъди малко по-женствена, по-хитра и ще имаш свое дете. Не ти трябва чуждо!
— Не, мамо. Аз това не искам… Едно е да стане от любов, друго е просто така — като кучетата — само да се съберат и да направят дете. Това не съм аз — каза замислено Магдалена.
— Ама чуждо дете да вземеш при себе си — това вече е правилното нещо ли? Откъде знаеш какви са били родителите му? Какво наследство носи това дете със себе си? — инатеше се майката.
— Вече реших и недей да ме разубеждаваш — каза твърдо Магдалена.
Когато баба Невена почина и стана ясно, че голямата дървена къща — която още нейният съпруг Данаил бе построил — я оставя на Магдалена, цялото роднинство остана доста изненадано. И меко казано бяха доста ядосани.
— Защо точно на нея? — възмущаваше се сестра ѝ Таня. — Тя с какво е по-специална? Аз имам три деца и с Илиян живеем в една мизерна колиба заедно със свекървата ми! А пък на Магдалена цяла къща сама ѝ се пада! Къде е справедливостта тук? Бабата вече не беше с всичкия си накрая и затова направи тази лудост!
— Ех ако поне понякога я беше посещавала! Казах ти аз навремето: моята свекърва не беше лесен характер и сега ни отмъсти — смъмри по-малката си дъщеря майката на Магдалена. — Магдалена беше по-умна от теб; тя винаги се въртеше около бабата. Да не говорим за другите внуци – те петнайсет години или повече кракът им не е стъпвал там. Така нашата Магдалена стана любимата внучка.
— Добре де, пак ти казвам! Кога съм могла още и баба да обикалям при три малки деца? Колко трябва да тичам след тях и грижи да полагам! — не отстъпваше Таня.— Онази стара вещица! Никога не съм я обичала и добре направих че не ходех при нея! Не можех да я понасям тая старица! Но нищо де – като се върне моят Румен от работа ще оправим справедливостта! Обещавам ти го мамо!
— Я кротко вече! Не ни трябва полицията тук! Всичко стана законно – къщата е на Магдалена и със закона шега няма — отвърна раздразнено майката.
Но сестрата на Магдалена никак не можеше да преглътне тази очевидна несправедливост. И оттогава въпросът за къщата стана постоянна тема между нея и мъж ѝ.
— Танче моя, само кажи дума – аз твоята Магдаленка за миг ще я изхвърля от къщата – обещаваше самоуверено Илиян.— Щом се върна от смяната ще ѝ кажем любезно: молим те напусни жилището. Ако с добро не разбере – ще ѝ го кажем иначе. Засега подготвяй багажа скъпата ми.
От този момент нататък мъжът непрекъснато намекваше колко скоро ще живеят в бабината къща далеч от тясната стаичка на свекървата.
Връщайки се вечер към дома бавно по улицата, Магдалена гледаше през прозорците на чуждите къщи със скрита тъга в очите си. Мислеше си как зад всеки прозорец живее нечие щастие: топъл дом изпълнен с детски смях; семейни двойки разговарят помежду си; планират бъдещето или обсъждат ежедневните грижи… А тя никого нямаше до себе си… Никой… И това много болеше.
Но скоро всичко щеше да се промени – сигурна беше в това.
Когато потопила се в мисли зави към улицата където бе домът ѝ,
Магдалена спря изненадано насред пътя: във всички прозорци светеха лампи – което бе много странно.
„Какво ли става? Дали пък трябва веднага полицията да извикам?
Никой не чакам днес вкъщи; ключове никому също така никога
не давам“ – чудеше се объркано тя.
Може би предусещайки подобни неприятности,
Магдалена никога досега нямаше оставен ключ у никого.
Щом наближи видя през един прозорец Таня,
докато държеше най-малкия син в ръце.
– Това просто няма как да е истина!
Само това оставаше!
Наистина ли посмяха?!
Какъв позор…
Какъв ужас…
