— Хайде, хайде, не се бави! Вземи си куфарите и марш оттук! Отсега нататък тук ще живеем ние – аз и жена ми с децата – заяви смело Илиян.
— Как така вие? На какво основание? Тази къща е моя! Законно. Завещанието е на мое име и ти много добре го знаеш – опита се да отговори спокойно Магдалена.
— И какво от това? Мога спокойно да го оспоря в съда, просто не ми се занимава! Сама си, Магдалена, възрастна самотна жена! За какво ти е толкова голяма къща, помисли си. Отиди да живееш при майка си! А ние имаме семейство, деца. Кой има по-голямо право на тази къща? Разбира се, ние с Таня!
Тази вечер Магдалена тръгна късно към вкъщи от града. Случайно срещна стара своя приятелка – Петя, с която преди двадесет години са учили заедно в медицинския колеж.
Двете стари приятелки си поговориха дълго, Петя я покани у тях, показа ѝ как живее и я запозна със семейството си. А Магдалена, понеже се задържа доста при приятелката си, едва не изпусна последния автобус към Искър.
Честно казано, жената изобщо не бързаше да се прибира. В голямата къща, която беше наследила от баба си Невена, никой не я чакаше. Макар че вече не беше млада, семейство нямаше.
Така се случи, че на тридесет и седем години тя живееше много самотно. Не че Магдалена беше стара мома. Имаше кратък брак – продължи само няколко месеца – но след това изобщо не искаше да чува за мъже. Смяташе брака си за грешка и дълго преживяваше болезнено предателството на Симеон – който я беше заменил с градска фръцла гостенка у съседите.
Другата причина беше просто тази: в малкото село нямаше с кого да започне нова връзка с перспектива за семейство. А друг вид отношения възпитаната и строга Магдалена изобщо не желаеше.
Когато слезе от автобуса пред местния хранителен магазин – който стоеше вкупом до общината и пощата – жената реши да купи нещо за вечеря. Прииска ѝ се малко да се поглези. Макар че здрачът вече пълзеше по улицата – есента рано притъмняваше – Магдалена реши да не бърза към дома.
Лекият прохладен въздух ѝ подейства освежаващо след задушния автобус. Мирисът на наближаващата зима леко я замая. Беше приятно просто да върви по познатата улица и да диша тази свежест.
В този момент Магдалена си помисли, че всъщност няма защо да се оплаква от съдбата си. Да – няма съпруг; така е станало. Но тя далеч не е единствена такава жена тук… Виж колко жени живеят в Искър без мъж до себе си! И пак се справят някакси: работят, гледат децата сами и устояват без съпруг.
Най-важното е здравето. А Бог това на Магдалена ѝ го бе дал напълно щедро. Имаше професия — работеше като фелдшер в местната амбулатория — което значеше сигурна макар и скромна заплата всеки месец. И вече имаше собствен дом — нейният дом! Баба Невена бе оставила завещание тъкмо на любимата си внучка — Магдалена.
Неотдавна обаче в главата ѝ узря една мисъл — даже план — който тя решително бе решила да осъществи на всяка цена… И тази мисъл щом веднъж намери място в душата на самотната Магдалена повече не я напусна.
„Да… точно така ще направя! Тогава вече няма да бъда сама… И празният ми живот най-сетне ще има смисъл“ — убеждаваше сама себе си в правилността на решението.
Точно затова този ден бе ходила до града: за да започне събирането на документите за осиновяване… Неотдавна бе посетила дома за сираци — откъдето излезе със съвсем нова мечта в сърцето…
Толкова много изоставени деца има по света… а тя живее сама; млада е още; здрава; носи толкова неизживяна обич вътре в себе си… Как може след онова което видя там човек просто така да продължи живота както досега? Не — Магдалена вече знаеше със сигурност: ще осинови момче или момиченце!
Да — тя разбираше колко сериозна стъпка прави… Майка ѝ пък яростно възразяваше срещу това решение:
— Какво пак измисли ти пак сега бе Магдалено?! За какво ти е чуждо дете? Можеш сама още да родиш; достатъчно млада си; хората раждат вече над четирийсет а ти още тридесет и седем едва навърши… Защо ме позориш пред хората? Това тук е село а не град! Недей даже мисли такива работи!
— Но с какво те позоря мамо? — учуди се младата жена…
— Чуваш ли я само?! Я виж Таня сестра ти: всичко постигна два пъти омъжвана три деца родила… Теб като че ли те няма никаква сред хората… Какъв човек само стана ти бе Магдалено?! Не можа един мъж до себе си…
— Мамо!…
