Магдалена изтича след Стоян, а аз се скрих в коридора, ужасен от мисълта, че майка ми най-накрая… дочака. Любовта на целия ѝ живот. Какво ли ще стане с нашето семейство сега?
— Тамара, какво ти става? Да не си се омъжила за Стоян? – подхвърли ехидно баща ми.
Майка мълчеше.
— Тамара… е, било каквото било. Кой ли не е съгрешавал някъде. Край. Върнах се!
Чу се някаква суматоха, звук от шамар и ревът на уплашения Петър.
— По-добре си тръгвай, Пламен… махай се оттук.
— Тамара, какво ти е?
— Казах всичко! Махай се. Никой не те чака тук.
— Лъжеш. Виждам го в очите ти. Очите не лъжат.
— Казах всичко вече — отсече майка ми.
Баща ми излезе след миг и ме видя в коридора.
— Подслушваш ли? Хм. Ще стигнеш далеч.
Но вече не ме интересуваше какво мисли за мен. Влязох в стаята с мисълта, че майка ми сигурно седи и страда. Но тя успокояваше Петър, оправяше си прическата и масата едновременно. Като Филип.
— Уф-ф. Едва не ни развали празника, нали? – майка ми се усмихна леко криво. – А къде са всички?
Петър вече беше забравил за скандала между мама и чичо Стоян. Доволен, че никой не му пречи, местеше стола си.
Излязох навън. Магдалена и Стоян седяха отсреща в парка. Тя беше впила ръчички в ръката му и бе положила глава на рамото му — сякаш я беше страх да го пусне да не би чичо да изчезне някъде. Приближих се зад тях и ги погледнах — толкова отдавна исках да го кажа това… Обиколих пейката и погледнах обърканото лице на Стоян:
— Тате, стига сте седели тук! Хайде вкъщи! Мама те вика.
Ръцете на Стоян затрепериха. Магдалена веднага сложи своите длани върху неговите ръце, повдигна глава и го погледна:
— Наистина ли ще дойдеш с нас, тате?
Тръгнахме си заедно — все пак днес беше празникът ни: завърших училище.
Навигация на канала — много проза и стихове
Номер на карта 2202 2005 1113 0344 за тези, които искат да подкрепят канала и автора
Източник
