— А на теб не ти ли се иска да имаш свои деца?
Магдалена разпери ръце с комична безпомощност.
Стоян остави инструментите и сериозно каза:
— Засега вие ми стигате. А ти какво, опитваш се да ме отпратиш? – присви очи той.
Магдалена не беше глупава.
— Аз ли?! – широко отвори очи тя. – Как може, Стояне. Винаги съм ти радостна гостенка.
Вечерта попитах Магдалена:
— Защо така го закачаш? Ще се засегне и ще спре да идва.
— А татко носи подаръци… — мечтателно каза сестра ми. – Скоро сигурно ще дойде.
— Ах, глупачке. Купиха те с подаръци. Знаеш ли колко струват тия снаряди, дето ни ги донесе?
— А на мен за какво са ми? Аз искам рокли и кукли. Не съм маймуна като теб, по лостовете да катеря.
Този път Магдалена напразно чакаше баща си. Той не дойде. Един ден Стоян дойде у нас и се затвори с мама в кухнята. Нещо ѝ обясняваше, а мама горчиво плачеше.
— Тамара, недей да плачеш. Няма да ви изоставя. Знаеш го… на него все му трябва по-сладко, по-меко.
Мама заплака на глас — направо „Ой-ой-ой-ой-ой“, след което още дълго рида горчиво.
Стоян продължи да идва при нас както преди — помагаше, поправяше нещо или излизаше с нас навън. Един ден се престраши и поговори с мама за чувствата си. Аз със съвсем чиста съвест подслушвах зад вратата.
— Стояне, аз не ти трябвам! Ти си добър човек, заслужаваш щастие — истинско щастие!
— Е, аз най-добре знам кой ми трябва — отвърна упорито Стоян.
— Ами ако той се върне?
Стоян нищо не отговори.
— Пак ще го чакам… Обичам го, Стояне! Не мога нищо да направя… Ако си сигурен, че точно такава жена ти трябва — без сърце…
На пръсти се отдръпнах от вратата. Бях готов да убия майка си! Как може такава глупост! Намерила кого да обича и чака… Тц!
Започнахме нов живот. Магдалена беше цялата като баща си — където я хранят добре, там е най-милата котка на света. Можех ли да я виня? И тя вече сякаш разбираше, че няма смисъл повече да чака баща ни с подаръците си…
