Нашият с Магдалена баща замина някъде на работа и изчезна, когато бях в пети клас, а сестра ми – в първи. По-точно, тогава изчезна завинаги. А преди това просто заминаваше и се губеше за няколко месеца. С майка ми не бяха женени, татко беше свободен като птица. Така че обикаляше страната ту тук, ту там. Връщаше се когато и както си поискаше, но винаги носеше пари и подаръци. Майка търпеше, защото го обичаше до полуда.
— Пламене, върни се по-скоро – молеше го тя.
— Хайде сега, не се разстройвай. Чакай ме с подаръци.
Той я целуваше нехайно и изчезваше. Докато го нямаше, за нас се грижеше братът на татко – Стоян. Мисля, че майка може би му харесваше – никога не е говорил за това. Никога не ѝ е показвал специално внимание. Просто винаги можехме да разчитаме на него.
— Как си ти, Тамара? – питаше Стоян, когато идваше у нас. – А малките как са?
— Ура-а-а! Стоян дойде! – крещях аз и тичах да го прегърна.
— Здрасти, Димитър – Стоян ме притискаше кратко до себе си.
Според мен щеше да е по-добре той да беше мой баща. През уикендите Стоян ни водеше с Магдалена на разходка, докато мама си почиваше. Понякога идваше с нас. А понякога предпочиташе да остане вкъщи и да мисли за трудната си женска съдба.
Когато пораснах малко, Стоян донесе вкъщи гимнастическа стена и я монтира в коридора. Татко вече почти половин година не беше у дома тогава. Помагах при завиването на уредите. Магдалена стоеше отстрани и гледаше как сръчно чичо монтира лоста, въжето и халките.
— Чичо Стояне, защо не се ожениш? Виж колко си сръчен! Всяка жена ще те вземе с тези златни ръце – отбеляза Магдалена със зряла женска мъдрост.
Тази женска мъдрост беше почерпана от подслушани разговори между майка ни и приятелките ѝ.
— Никоя не ми харесва още, Магдалена. Като ми хареса някоя – ще се оженя.
