Но Иван стоеше твърдо на своето. Майка му го беше убедила, че да откаже на брат си е равносилно на предателство. Че истинското семейство винаги си помага. Че Мила е егоистка, която мисли само за собствения си комфорт.
— Румен ще се премести в събота — обяви Иван окончателно. — Вече обещах на мама. Решението е взето.
В събота сутринта Мила чу звънеца на вратата. На прага стоеше Албена с огромни чанти и доволна усмивка. Иван пусна майка си вътре и започна да ѝ помага с багажа.
— Какво е това? — попита Мила, гледайки чантите.
— Днес Румен се мести, донесох му нещата предварително — бодро отвърна свекървата. — Иван, носи всичко във втората стая. Там ще му е удобно.
Мила усети как вътре в нея всичко се сви на стегнат възел. Дори не я бяха попитали за съгласие. Просто я поставиха пред свършен факт. Иван избягваше погледа ѝ, суетейки се с чантите.
Когато свекървата отиде в кухнята да сложи чайника, Мила не издържа. Настигна Албена и застана пред нея, препречвайки пътя ѝ.
— Защо смятате, че моят апартамент е общ дом? — попита Мила и впери поглед в свекървата.
Албена изненадано повдигна вежди, сякаш беше чула нещо напълно абсурдно. Дори се засмя и поклати глава.
— Твоят апартамент? Мило момиче, колко си наивна! Всичко придобито по време на брак е общо имущество. Това е законът! Апартаментът принадлежи поравно и на двама ви с Иван. Значи Иван има пълното право да решава кой ще живее тук.
— Всичко придобито по време на брак се счита за съвместно имущество — продължи наставнически Албена, докато разливаше чай по чашите. — Консултирах се специално с юристка! Дори апартаментът да е записан на твое име, Иван има равни права над него! Така че недей да се правиш на домакиня!
— Албена, консултирали сте се с лош юрист — отвърна студено Мила. — Защото този апартамент не е съвместно придобито имущество.
— Как да не е! — възмути се свекървата. — Придобит по време на брака значи общ!
— Не! Този апартамент ми беше подарен от баба ми чрез дарение! Не сме го купували през брака и не сме го придобивали със съвместни средства! Това е лично мое наследство!
— Какво общо има наследството? — объркано попита Албена.
— По закон имуществото получено като дарение или наследство от един от съпрузите не подлежи на подялба при развод или каквато и да било друга ситуация! Това ясно пише в Семейния кодекс! Дори ако се разведем този апартамент остава само мой!
Лицето на свекървата посивя от изненада – явно не очакваше снаха ѝ толкова добре да познава законите. Албена беше свикнала да манипулира хората и да натиска с авторитет – но тук оръжието ѝ просто не проработи.
— Иване! — извика тя истерично към сина си. — Ела веднага тук! Жена ти напълно прекалява!
Иван влезе в кухнята със загрижен поглед към жена си и майка си. Албена все още държеше чашата с чай, но лицето ѝ бе почервеняло от възмущение.
— Обясни й че апартаментът е общ! — настоя тя гневно.— Тя тук ми цитира закони!
— Мила, хайде без истерии… — опита примирително Иван.— Майка ми е права – апартаментът ни е общ…
— Не, Иване,— спокойно отвърна Мила.— Апартаментът е мой – личен – получен чрез дарение; това НЕ Е съвместно придобито имущество; дори ако някой ден се разведем няма как той да бъде поделен между нас двамата – той остава мой!
— Какъв развод?! – объркано попита Иван.— За какво говориш?
— Говоря за това че този апартамент юридически принадлежи само на мен; баба специално направи дарението само за мен а не за нас двамата; нарочно…
– Нарочно ли? – повтори недоверчиво мъжът й.— Значи още тогава си планирала да НЕ споделяш?
– Още тогава получих този апартамент като личен подарък… И да: баба ме предупреди че това ще бъде мое имущество; тя мислеше за мен – за моята сигурност; покрив над главата който никой няма право да ми вземе…
Албена тресна чашката така силно по масата че чаят преля навън.
– Ето я истинската ти същност! – изкрещя свекървата.– Користолюбива егоистка! Омъжи се а квартирата държиш само за себе си любимата!
Албена устрои грандиозна истерия направо в кухнята: крещеше размахвайки ръце обвиняваше Мила във всички смъртни грехове… Съседите сигурно чуваха всяка дума…
– Неблагодарница!! – пищеше свекървата.– Ние с Иван те приехме като част от семейството а ти ни гониш от собствения ни дом!! Брат му дори няма право малко време тук да поживее!! Егоистке!!
– Никой никого не гони,— спокойно отвърна Мила скръствайки ръце пред гърдите си.— Вие с Иван живеете тук… Но Румен няма място сред нас… Това пространство принадлежи само нам двамата със съпруга ми…
– Какво пространство?! Какво право имаш ти изобщо?! ИВАН Е ГОСПОДАРЯТ НА ТОЗИ ДОМ!!
– Не ИВАН НЕ Е господарят,— остро каза Мила.– По документи това жилище принадлежи единствено НА МЕН… Имам пълното право сама да решавам кой ще живее тук а кой НЕ!!
– ТИ НЕ УВАЖАВАШ СЕМЕЙСТВОТО!! – продължаваше истерията Албена.– Не уважаваш мъжа си!! Не уважаваш мен!! Това вече минава всякакви граници!! Иване чуваш ли какво казва тя?!
– Чувам… – мрачно отвърна мъжът й…
– И какво ще направиш?! Ще позволиш ли жена ти така да говори НА майка ти?!
Мила вече нямаше намерение да спира: твърде дълго бе трупала обиди премълчавала унижения преглъщала контрол и манипулации… Сега бе моментът най-сетне всичко натрупано през годините просто изригна навън:
– Албена години наред непрестанно сте нисяла носа във всекидневния ни живот,— произнесе отчетливо всяка дума Мила.— Казвахте ни как трябва “да живеем”, “да дишаме”, “да говорим”… Контролирахте всяко наше движение… Аз тъпях години наред но вече стига!!
Иван мълчеше потиснат лицето му ставаше все по-мрачно с всяка секунда… Майката продължаваше театралните ридания умолявайки синa си “да я защити” от наглата снаха:
– Иване виждаш ли как постъпва тя спрямо мен!? Аз съм ти майката!!! Родих те възпитах те цял живот дадох всичко за теб!!! А тя ме унижава!!!
Иван бавно повдигна глава погледна жена си студено отчуждено… На Мила й стана ясно: предстои непоправимо…
– Знаеш ли какво, Мила,— каза той тихо но отчетливо.— Не мога повече да живея с жена която така разговаря с майка ми… Не мога и няма повече да го правя…
