Мила се усмихна, но наум си помисли, че апартаментът принадлежи само на нея. И това е правилно. Това е нейната защита, нейната опора, нейната независимост.
Преместването отне само два дни. Младото семейство нямаше много вещи — дрехи, съдове, минимално количество мебели. Иван пренасяше кашоните, мърмореше, но като цяло беше доволен.
— Най-накрая поне няма да плащаме наем — каза той, докато сглобяваше дивана. — Тридесет хиляди лева спестяваме всеки месец. Това си е осезаемо.
Мила кимваше и подреждаше съдовете в кухнята. Тя се радваше не само на спестените пари, но и на независимостта си. Вече никой не можеше да ги изгони на улицата. Никакъв хазяин няма изведнъж да увеличи наема. Това беше тяхната крепост.
— Сега можем да заделяме за кола — мечтателно продължи Иван. — Или да отидем най-сетне на нормална почивка. В Турция например. Всички колеги ходят, а ние все не можем.
— Да, можем много неща вече — съгласи се Мила и забърса прозорците. — Важното е умно да разпределим парите.
Заедно направиха нов семеен бюджет. Без разходите за наем плановете изглеждаха доста по-оптимистични. Можеха да си позволят повече храна, нови дрехи и малки забавления.
— Баба ти буквално ни спаси — призна Иван вечерта, когато седяха с чай на балкона. — Добре че има такива роднини.
Мила се усмихна, но нищо не отвърна. Помнеше думите на баба си: апартаментът принадлежи само на нея.
Първият месец в собствения им дом мина неусетно бързо. Младото семейство активно пестеше парите, които преди отиваха за квартирата им под наем. Тридесет хиляди лева месечно беше сериозна сума за техния бюджет.
— Представяш ли си? За година ще спестим триста и шестдесет хиляди! — пресмяташе Иван по време на вечеря.— Можем да купим употребявана кола или хубав ремонт да направим… Колко възможности!
Мила усещаше невероятно облекчение от това как финансовият товар намаляваше върху тях двамата. Сега можеха да купуват качествена храна и вече нямаше нужда да пестят от всяка дреболия в домакинството си. Животът стана по-комфортен.
— А може би ще съберем пари за нови мебели? — предложи тя.— Този диван вече скърца ужасно, а гардеробът е виждал по-добри времена…
— Хайде първо за колата да съберем средства, после ще мислим за мебелите — възрази Иван.— Колата е по-важна! Зимата ще ти писне с автобус до работа…
Обсъждаха планове и градяха надежди за бъдещето си. Иван също беше доволен от новия им дом: макар малък – уютен; а най-важното – безплатен!
— Между другото още не съм казал на мама за апартамента! — сети се той.— Ще трябва да я поканим у нас някой ден… Ще се зарадва много като види собственото ни жилище!
Албена научи за апартамента още на следващия ден – Иван ѝ се обади сутринта и ѝ разказа радостната новина по телефона; свекървата веднага дойде „на оглед“.
— Браво бе деца! – похвали ги тя докато обикаляше стаите.— Апартаментчето е хубаво макар и малко… Пък е в центъра – спирките са наблизо! Удобство голямо!
Мила забеляза как очите ѝ светват със специален блясък: Албена очевидно замисляше нещо свое… Жената разглеждаше твърде внимателно разпределението; надничаше във всеки ъгъл…
— А във втората стая кой ще живее? – уж нехайно попита свекървата до малката стаичка…
— Засега никой – отвърна предпазливо Мила.— Ще бъде гостна или кабинет за Иван… Още решаваме…
— Гостна?! – учуди се Албена.— Какво прахосничество! Стаята стои празна напразно… А може толкова полезно да я използвате!
Мила стана още по-подозрителна: интонацията ѝ предвещаваше неприятности… Албена кроеше планове явно свързани с тяхното жилище…
— Какво полезно имате предвид? – попита внимателно Мила.
— Е как?! Румен може временно тук да поживее! На най-малкия ми син му трябва непременно жилище… В момента живее под наем в една общежитийна стая при ужасни условия! А тук има свободна стаичка…
Мила усети как кръвта ѝ нахлува към лицето: Румен беше по-малкият брат на Иван – трийсетгодишен мъж който така и не можа самостоятелно животът си нареди; непрекъснато сменя работа; оплаква се от съдбата; живее нашироко благодарение единствено майка си…
— Албена… това просто няма как да стане! – отсече твърдо Мила.— Апартаментът ни е малък; едва сега го подредихме… Имаме нужда от лично пространство!
— Какво лично пространство?! – възмути се свекървата.— Стаята стои празна напразно! А Румен няма къде глава да подслони… Та той ти е братовчед (по мъжова линия)! Как можеш роднина свой човек така жестоко?
Иван мълчеше неспокойно местейки тежестта си от крак на крак… Мила го погледна умолително но той извъртя глава…
— Майка ми е права… – промълви тихо най-накрая той.— Наистина Румен има нужда от помощ… Не можем просто така брат ми го оставим… Все пак сме семейство…
– Иване!!! – Мила едва повярва ушите си.– За какво говориш?! Това Е нашият апартамент! Нашето пространство!!!
– Нашият апартамент значи общ дом! – намеси се назидателно Албена.– А в общия дом винаги има място за роднините… Румен временно ще поживее тук докато стъпи здраво пак… Само няколко месеца работа…
– Категорично съм против!!! – отсече рязко Мила.– И изобщо няма намерение повече този въпрос дори обсъждам!!!
Семейната атмосфера стана крайно напрегната: Иван подкрепяше предложението на майка си и настойчиво убеждаваше жена си „да размисли“… Всяка вечер преминаваше в безкрайни спорове и караници…
– Миле*, помисли логично де…* – убеждаваше я мъжът й докато крачеше нервен из стаята.– Румен ми е братовчед (по бащина линия)… Не можем просто ей така човек свой оставим без покрив над главата!… Живее като клошар сред чужди хора!… А у нас една стаичка стои празничко…
– Стои защото това Е нашето лично пространство!!! – възразяваше Мила.– Иване тъкмо започнахме нормален живот без чужди хора около нас!… И ти сега братовчеда тук ли ще местиш?!
– Само временно!… Няма повече от два-три месеца…
– Две-три месеца ще станат години!!! Знам аз такива „временни“ квартиранти!… Щом дойде веднъж – после никога няма самичък доброволно тръгне!!!
– Егоистка си!… – засегнат каза Иван.– Само себе си гледаш!… Семейството явно нищо не значело вече!?
– Семейство сме аз и ти!!! – опитваше се отчаяно Мила пак до него достигне.– Не цялата рода която решава кога й скимне при нас вкъщи идва!!!
