Александър мълчеше. Елена виждаше как лицето му се променя — първо гняв, после объркване, а накрая нещо като разбиране.
— Тя наистина никога не е гледала Данаил и Магдалена, — каза той тихо. — А с Нели и Любка е постоянно.
— Защото те са децата на любимата ѝ дъщеря, — добави рязко Елена. — А нашите деца не я интересуват. Ние не я интересуваме. Интересуват я само твоите пари.
Александър седна на дивана и закри лицето си с ръце.
— Господи, как така стана…
Елена седна до него и сложи ръка на коляното му.
— Стана така, защото ти го позволяваше. Но това може да се спре. Още сега.
— Как?
— Няма да ходим при нея за Нова година. Ще посрещнем празника у дома, с нашите деца. Ще купим хладилник. Ще започнем да живеем за себе си, а не за твоята майка.
Александър я погледна в очите и в тях имаше толкова болка и съмнение, че на Елена ѝ стана жал за него. Но тя знаеше — ако отстъпи сега, ще стане още по-зле.
— Добре, — най-накрая въздъхна съпругът ѝ. — Права си. Няма да ходим.
***
Следващите няколко дни преминаха относително спокойно. Маргарита не се обаждаше и Елена почти повярва, че свекървата се е примирила. Почти.
На двадесет и девети декември в три следобед звъннаха на вратата. Елена отвори и застина — на прага стоеше Маргарита. В скъп кожух, с тежка чанта в ръце и лице изкривено от ярост.
— Къде е Александър? — попита тя без дори да поздрави.
— На работа е. Маргарита, можехте поне да предупредите…
— Не съм длъжна нищо да предупреждавам! — свекървата влезе в апартамента без дори да си събуе обувките. — Това е домът на моя син!
— Нашият дом е, — поправи я Елена, но свекървата не слушаше.
Тя отиде в хола, видя Данаил как играе с колички на пода и дори не поздрави внучето си. Момчето повдигна глава и учудено погледна баба си, но тя сякаш изобщо не го забеляза.
— Мамо, това баба Маргарита ли е? — попита тихо Данаил.
— Да, слънчице.
— А защо не поздравява?
Елена нямаше време да отговори – от спалнята се чу плачът на Магдалена, която се беше събудила от шума. Тя тръгна към стаята при дъщеря си, но Маргарита я спря:
— Ще почака! Трябва да говоря с теб!
— Дъщеря ми не може да чака! – отвърна студено Елена и излезе към спалнята.
Когато се върна с Магдалена на ръце, Маргарита седеше на дивана със зачервено от гняв лице.
— Настройваш сина ми срещу мен! – започна свекървата без уводации или любезности.— Никога досега той не ми отказваше помощ преди да се ожени за теб!
— Маргарита, Александър не ви отказва помощта си! Просто каза че ресторантът излиза твърде скъпo…
— Твърде скъпo?! – свекървата скочи от дивана.— За родната майка ли?! Цял живот съм дала за него! Не спях по цели нощи! Работех само той нищо да не му липсва!
— Но това беше ваш избор,— спокойно каза Елена люлеейки Магдалена.— Никой не ви е карал насила да раждате дете…
Лицето на Маргарита се изкриви още повече:
— Как смееш! Неблагодарница! Разделяш ме със сина ми!
– Не ви разделям аз,— отвърна Елена.— Просто вече няма да позволявам повече пари да взимате от нас.— Приближи се още.— Маргарита… Кога последно попитахте как живeят вашите внуци? Кога последно питахте дали са здрави? Как върви градината при Данаил? Как растe Магдалена?
Свекървата отвори уста но нищо не каза.
– Аз ще ви кажа,— продължи Елена.— Никога! Никога досега даже веднъж сте попитали… А пък Нели и Любка ги виждате всяка седмица: разхождате ги навън; водите ги по цирковете; подарявате им подаръци… А нашите деца – те вече нямат значение така ли?
– Не смей ти ще ми казваш какво правя!
– Не казвам… Просто казвам истината… И Александър започва вече самият той да я вижда…
– Така ли?! – Маргарита грабна чантата си.– Значи вече напълно го настрои срещу мен! Предай тогава мъжa ти: или аз или ти!
Тръгна към входната врата но Елена я спря:
– Маргарита… Почакайте…
Свекървата се обърна:
– Наистина ли искате синът ви пред такъв избор? Осъзнаватe ли че ако избере мен и децата ще останете напълно сама?
– Той ще избере мен! Аз съм му майката!
– Не… – тихо каза Елена.– Няма… Защото ние сме неговото семейство… А вие… Вие вече отдавна сте просто човек който само търси пари…
Маргарита пребледня; отвори уста но думите заседнаха някъде вътре; няколко секунди стоеше неподвижно после рязко изскочи навън хлопвайки толкова силно че прозорците затрепериха…
Данаил уплашено се притисна към майка си:
– Мамо а защо баба крещеше?
– Разстроила се е слънчице… Всичко ще бъде наред…
Но Елена знаеше – всичко тепърва започваше…
***
Александър се прибра вкъщи към осем вечерта; още щом го видя по лицето му стана ясно че майка му вече бе успяла да му звънне…
– Била тук,— каза той вместо поздрав.
– Беше.
– И ти… Наистина ли й каза всичко това?
Елена изправи гръб.
– Да… Всяка дума… И знаеш ли Александре? Не съжалявам… Тук дойде даже без поздрав към твоя син който беше точно пред очите й… Скандал направи пред децата… Постави те пред избор: или аз или тя… И ако кажеш че греша или трябваше просто мълча – може би време е вече всеки сам изборът си…
Александър мълча дълго; после бавно седна до дивана погледнал към Данаил който редеше пъзел долу.
– Данаиле – ела тук.
Момченцето притича; Александър го качи в скута си:
– Кажи помниш ли кога баба Маргарита последно идва при теб?
Данаил помисли:
– На рождения ми ден… Имашe много балони а чичо Павел ми подари колело!
– Това беше преди половин година,— тихо отбеляза Александър.— А след това баба идвала ли e?
– Не… Но дядо Павел често идва! Конструктор ми донесе!
Александър прегърна детето погледнал към Елена; очите му бяха други – разбиране злоба към себе си болка…
– Елeнче права си… Прости ми… Просто аз самият отказвах досега…
Елена седна до него:
– Прошка няма докато делом покажеш че разбираш…
– Какво трябва?
– Обади й се… Кажи й че за Нова година няма да ходим там… Чe празнуваме със семейството ни тук… И отсега нататък няма лев повече докато тя самата понe малко като към Герганини деца започне понякога внимание…
Александър кимнa:
– Добре ще звъннa веднага…
Взе телефона а ръцете му трепереха; но все пак набра номера:
– Мамо аз съм… Недей прекъсвай слушай ме молятa!… За новогодишните празници няма как – оставаме вкъщи със семейството!… Мамо стига!… Всичко разбрах!… Елeнa e права!… Постоянно просиш пари никога обаче дума за моите деца!… Последния път видяхме Данаил пред половин година!… А Магдалена само когато родихме!… Недей говориш за работа!… Павел работa има пак намира време за тях!… А ти?… Само при Нели и Любка намираш време!
Гласът на Маргарита кънтеше през телефона толкова силно че можеха всички вкъщи без високоговорител: крещеше „предател“, „купила те“…
