— Александър, вече всичко съм решила. На двадесет и девети декември резервирам маса в „Империал“ за осем души, — гласът на Маргарита звучеше от телефона така, сякаш четеше заповед.
Елена притисна слушалката по-силно до ухото си. Магдалена се плискаше във ваничката, а Данаил вече се бършеше с голяма хавлия, оставяйки мокри следи по плочките.
— Почакай, какъв ресторант? — объркано попита Елена. — Мислех, че не сме се уговаряли…
— Именно защото не сме се уговаряли, затова и звъня. Каня Виолета, Десислава, Гергана с момичетата и теб. С мен ставаме осем човека. На Нова година ще ме заведете на ресторант и после ще платите всичко. Александър ще плати.
— Маргарита, но ние…
— Не искам нищо да чувам, — прекъсна я свекървата. — Аз съм майка и имам право на хубав празник. Цял живот съм дала за децата си, поне веднъж в годината мога да помоля сина си за една приятна вечер. Александър ще разбере, че това е негов дълг.
В слушалката прозвучаха къси сигнали. Елена бавно остави телефона на ръба на мивката и погледна към децата си. Данаил навличаше пижамените си панталони и се заплиташе в крачолите им, а Магдалена протягаше към нея мокрите си ръчички.
— Мамо, а Павел ще дойде ли утре? — попита Данаил, най-накрая справяйки се с дрехите.
— Ще дойде, слънчице,— разсеяно отвърна Елена и извади дъщеря си от ваничката.
Тя увиваше малката в хавлията и трескаво смяташе наум. „Империал“ беше най-скъпият ресторант в града. Осем души, новогодишно меню — със сигурност няма да е под десет хиляди на човек. Осемдесет хиляди лева! А те имаха точно деветдесет хиляди спестени — три месеца събираха за нов хладилник. Старият беше развален от две седмици насам и засега караха с малкия хладилник, който Павел беше донесъл от апартамента си.
— Елена, какво ти е? — Александър се появи на прага на банята още с работното яке върху себе си; миришеше на машинно масло.
— Майка ти звъня.
Лицето на мъжа ѝ веднага стана напрегнато.
— И какво иска?
— Ресторант за Нова година. Осем човека. Трябва ние да платим.
Александър въздъхна тежко и се облегна с рамо на касата на вратата.
— Пак ли… Виж сега, тя го прави само веднъж годишно все пак… Може би трябва да я заведем?
Елена сложи Магдалена на пода; момиченцето веднага пропълзя към баща си. Тя се изправи и погледна мъжа си право в очите:
— Александър, имаме деветдесет хиляди лева спестени! Това са парите за хладилника! Три месеца ги събираме! А ресторантът ще ни струва минимум осемдесет!
— Ще намерим още някак…
— Как? — гласът ѝ премина почти в вик; после тя веднага го сниши като погледна към Данаил: — Миналия месец дадохме петнадесет хиляди на майка ти за ремонт! Забрави ли? А два месеца преди това още двадесет за някакви спешни нужди! Докога така?
Александър взе Магдалена на ръце и обърна гръб към прозореца.
— Тя ми е майка… Не мога просто да ѝ откажа…
— А Данаил и Магдалена кои са тогава? — тихо попита Елена.— Те са твоите деца! И те имат нужда от пари! Или майка ти е по-важна да покаже пред приятелките си колко ѝ угаждаш вместо твоите деца да имат нормален хладилник?
Александър замълча; люлееше дъщеря им леко напред-назад; Елена виждаше как раменете му се напрягат все повече.
— Ще говоря с нея,— каза той най-накрая.— Ще ѝ обясня че сега не е подходящ момент…
Елена щеше да добави още нещо но замълча; познаваше добре мъжа си: той щеше да поговори с Маргарита… тя щеше да каже нещо за неблагодарността му… а Александър щеше да отстъпи както винаги досега…
***
На следващия ден – събота – точно в десет сутринта някой позвъни на вратата им.
Елена отвори – усмивката ѝ светна: Павел стоеше пред прага с голяма торба от детски магазин.
– Павел! – извика Данаил радостно и прегърна дядо си.
– По-тихо малкия – ще събудиш сестра ти – засмя се Павел но здраво прегърна внучето.– Това е за теб и Магдалена: вътре има конструкторче… пирамидка…
– Заповядайте… Павел… – Елена пое якето му.– Александър тъкмо стана – ей сегичка ще излезе.
– Не бързам никъде… – свекърът й тромаво пристъпваше към кухнята като у дома си седна до масата.– Как сте?
Елена сложи чаша пред него седна срещу него; Данаил вече сглобяваше конструктора долу върху килима.
– Павел… – започна предпазливо тя.– Знаете ли… че Маргарита настоява пак тази година всички да ходим по ресторанти?
Свекърът я погледна уморено:
– Пак ли? Колко този път?
– Най-малко осемдесет хиляди… Осем човека в „Империал“…
Павел поклати глава тежко въздъхвайки:
– Елена… Сега ще кажа нещо което може би не трябва относно бившата ми жена… Но ти ми си като дете вече… Маргарита винаги такава беше: вярвала че Александър ѝ е длъжник завинаги… Като го родихме реши че синът й е пенсионният й фонд… Петнадесет години опитвах друго мислене но нищо не стана затова преди три години се разведохме…
– Но защо към Гергана така не постъпва?
– Защото Гергана е момиче значи сама има нужда от помощ според логиката й; а Александър бил длъжник като син трябва винаги майка му да помага… Така разсъждава тя.– Павел хвърли поглед натам откъдето идваха шумове вода.– Щял ли е той поне този път твоя мъж да говори сериозно?
– Обеща ми го но аз честно казано не вярвам че ще устои: Маргарита умее много добре да натисне там където боли…
– Умее.– кимна свекърът.– Чуй ме: хайде аз ще помогна ако трябва: казвам му че давам парите ви за новия хладилник ако той приеме ресторанта поне няма без техника останете…
– Не! – отсече рязко Елена сама учудвайки се колко категорично прозвучава това.– Извинете ме ако ви прозвучах грубо просто така мисля: това няма решение проблема само временно закриване… Маргарита пак ще поиска още после а Александър пак ще даде докато може докога така?! Трябва край!
Павел я изгледа внимателно уважение проблеснало зад очите му:
– Правилен подход избираш тогава дръж здраво докрай ако решиш борба борба до края защото Маргарита няма лесно да сдаде фронта…
– Няма!
В кухнята влиза Александър по домашни гащета стара тениска:
– Здравей татко–– прегръднал баща си през рамото–– Не те чакахме толкова рано…
–– За внучета ми домъчня–– усмихнат бе Павел–– Как сте синко? Майка ти вече звъннала ли относно празника?
Александър хвърли бегъл поглед към жена си:
–– Звъннала–– смутено кимнал–– Щях точно днес лично аз самият сериозен разговор…
–– Говори както трябва тогава–– свекорът стана сложи ръка върху рамото му–– Кажеш истината: свое семейство свои деца свои разходки никой нищо длъжник никому особено защото те родила такъв избор нейният бил…
Александър кимнал но Елена видяла колебание зад очите му…
***
Александър звъннал майка си вечерта в понеделник.
Елена нарочно не подслушвала ала жилището било малко стените тънки почти всичко ясно долитало…
–– Мамо чуй ме относно ресторанта… – започнал внимателен Александър.— Наистина много скъп вариант става при нас положението трудно финансово…
Дори през стената ясно личал възмутеният глас на Маргарита:
–– Какво значело трудно положение?! Работиш работят всички!
–– Мамо имаме деца трябва ни нов хладилник старият развален…
