Александър се поколеба.
— Ами… Лекарите винаги се презастраховат. А Надежда Вълкова казва…
— Надежда Вълкова казва — повтори Невена, а в гласа ѝ прозвуча стомана. — Твоята Надежда Вълкова, която е отгледала трима деца, знае по-добре от лекарите с двадесетгодишен опит?
— Не преувеличавай. Просто… Невена, разбери. Наистина ни трябва по-голям апартамент. Надежда Вълкова е готова да вложи и своите пари, но не стигат за първата вноска. А сега се появи възможност…
— Възможност да ограбиш собствената си дъщеря.
— Не викай! Какво ограбване? Нали сме семейство! Парите, които твоите родители дадоха — те са за семейството! За общото благо! Не ги харчим за глупости, купуваме жилище!
Невена стана. Отиде до масата, взе плика с парите и го притисна към гърдите си.
— Тези пари моите родители дадоха за операцията на Милена. Не за апартамент. Не за твоята майка. За лечението на детето. Моето и твоето дете. Ако не разбираш разликата, нямам какво повече да говоря с теб.
— Какво се държиш като дете?! — той започна да се ядосва. — Операцията ще я направим! Малко по-късно! Нищо страшно няма да стане! А апартаментът ще изчезне! Такъв шанс повече няма да има!
— Малко по-късно може да е късно, Александър!
— Престани да паникьосваш! Надежда Вълкова е права — ти винаги правиш от мухата слон! Лекарите са те наплашили, това е всичко!
Невена гледаше съпруга си и изведнъж ясно осъзна: това не беше човекът, за когото се беше омъжила. По-точно — винаги е бил той, просто тя не бе искала да види истината. Мекушав, податлив, послушен — тя мислеше, че това е доброта. А то било слабост. Слабост пред майка си, която цял живот решаваше вместо него. И сега пак решаваше.
— Наистина ли си готов да жертваш здравето на дъщеря ни заради апартамента, който избра твоята майка? — попита тя бавно.
— Защо жертва? С нищо не жертваме! Просто отлагаме!
— Каза ли на майка ти, че ще вземеш парите от моите родители?
Александър извърна поглед.
— Аз… Тя така каза ли? Еми било е в изблик на чувства… Надежда Вълкова просто се тревожи за нас.
— За нас — повтори Невена. — За нас с Милена тя се тревожи… Разбира се… Затова иска да вземе последните пари за лечението на детето.
— Достатъчно! — изрева Александър. — Омръзна ми вече! Ще стане както аз кажа! Аз съм мъжът в тази къща и аз взимам решенията тук! Парите ще дадем за апартамента, а операцията ще я отложим! Край!
Настъпи тишина.
Невена стоеше притиснала плика към гърдите си. После бавно кимна.
— Добре.
Александър въздъхна облекчено.
— Ето че се разбрахме най-накрая… Ти си умна жена; знаех си че ще ме разбереш… Сега ще звънна на мама и ще ѝ кажа…
— Не разбра правилно — прекъсна го Невена тихо.— Казах „добре“ не за парите… Казах го за нас двамата… Всичко между нас приключи точно сега…
Тя мина покрай него към спалнята. Отвори гардероба и извади голяма чанта; започна бързо и спокойно да прибира дрехи: своите и тези на Милена.
— Какво правиш? — Александър стоеше на прага невярващ на очите си.
— Тръгвам си… С дъщеря ни… При родителите ми… Утре сутрин водя Милена на операция както беше планирано…
— Полудяла ли си?! Не можеш просто така да станеш и да тръгнеш!
— Мога… И го правя… Още сега…
Тя затвори чантата и мина покрай него обратно към стаята; взе всички документи от масата: паспорти, актa за раждане на Милена; мушна ги в чантата; Александър я следваше навсякъде из дома им.
— Невена спри!… Хайде поне поговорим като хора…
— Говорихме вече… Ти избра апартамента и майка ти… Аз избрах дъщеря ни… Разговорът приключен…
— Нямаш право да вземаш детето!
— Имам право!… Аз съм ѝ майка!… А ти – баща който би пожертвал здравето ѝ само заради имот!… Това после обясни пред съдия ако трябва…
Тя облече якето си; хвана чантата; тръгна към спалнята където спеше Милена; внимателно повдигна спящото момиченце и я загърна в одеяло…
— Недей така!… – гласът на Александър потрепери – Аз не съм ти враг!… Просто…
– Просто ти не си мъж… Ти винаги ще бъдеш синът на мама… Живейте двамата… Купувайте апартаменти… Но без моята дъщеря…
Тя излезе от апартамента.
Александър остана сам посред коридора – объркан,
безсилен,
не знаещ какво да направи.
Замисли се дали все пак да тръгне след тях,
но размисли.
Извади телефона.
Натисна името „Надежда Вълкова“.
