Невена гледаше тази жена, която през последните три години беше част от живота ѝ, и не я познаваше. По-скоро я виждаше истински за първи път. Всичко онова, което досега отдаваше на характер, на навика да командва, на загриженост – всичко това изведнъж се разкри в истинската си светлина. Това беше егоизъм. Чист, неприкрит, чудовищен егоизъм.
– Къде е Александър? – попита Невена глухо. – Той знае ли защо сте дошла?
Свекървата помълча, после кимна:
– Знае. Вчера обсъдихме. Съгласен е. Каза, че сам ще говори с теб, но аз реших, че по-добре аз да го направя. Жена жена ще разбере. Ти си умно момиче, Невена. Ще разбереш, че за семейството така е по-добре.
„Съгласен е.“ Тези две думи прозвучаха като удар с чук по главата ѝ. Александър знаеше. Съгласил се е. Обсъдил го с майка си, но не и с нея – със съпругата си, с майката на детето си.
– Александър се съгласи да вземе парите за операцията от собствената си дъщеря? – повтори Невена и в гласа ѝ нямаше никакви емоции. Само празнота.
– Ох, стига вече с тези драми! Никой нищо не взема! – свекървата започна да се ядосва. Явно не ѝ харесваше фактът, че снаха ѝ не побърза да я благодари за „мъдрото“ решение. – Нали сме семейство! В семейството се споделя! Твоите родители помогнаха – прекрасно! Сега тази помощ ще отиде за общото благо! За жилище! За всички!
– За всички без Милена – каза Невена.
– Ето пак започваш! – Надежда Вълкова разпери ръце възмутено. – Милена ми е внучка! Аз мисля за нея! Но мисля и за бъдещето ѝ, а не само за днешния ден! Детето има нужда от нормален апартамент, а не от тази дупка! Трябва да расте, да учи и живее като хората! А ти мислиш само за тази операция!
– Защото без тази операция може изобщо да няма бъдеще! – извика Невена и скочи от стола.
Свекървата също стана и се изправи цялата.
– Не ми викай така! Аз съм по-възрастна и по-опитна! Отгледах трима деца и всички са живи-здрави! Без вашите скъпи операции! Александър като малък падаше постоянно и си разбиваше главата — нищо му няма до ден-днешен — най-умен е даже от всички ви! А ти все истерясваш и паникьосваш без причина!
– Моля ви напуснете дома ми — каза тихо Невена.
– Какво? — свекървата не можеше да повярва на ушите си.
– Напуснете дома ми веднага.
– Как смееш?! — лицето на Надежда Вълкова пламна от гняв — Това е апартаментът на моя син! На моя син!! А ти тук си никоя — временна квартирантка!! Ако решим — ще те изгоним веднага!! Като купим новия апартамент ще видим кой ще бъде вписан там и кой няма да бъде!
– Излезте преди да извикам полиция — каза Невена и пристъпи към телефона.
Свекървата грабна чантата си, но още не бързаше да тръгне; погледна снаха си с омраза:
— Ще съжаляваш още много!! Александър ми е син!! Той мен ще послуша — а не теб!! Парите пак ще са наши!! Ще му кажа — той ще ги върне обратно при твоите родители или сам ще ги вземе оттук!! Той има повече права над този апартамент отколкото ти!!
Тя се обърна рязко и излезе със силно трясване на вратата.
Невена остана права в средата на стаята; ръцете ѝ трепереха; в ушите ѝ кънтеше кръвта й; погледът й падна върху масата където лежаха документите и пликът с парите: пликът заради който родителите й бяха заложили единственото им жилище; пликът който свекървата смяташе да вземе за покупката на нов апартамент за себе си и сина си.
За сина който беше приел това решение.
Вратата се отвори след двайсет минути; Александър влезе вътре веднага забелязвайки жена си седнала на дивана с плика в ръце; лицето й бе бледо а устните свити до тънка линия.
— Здрасти… Мама беше ли тук? — попита той предпазливо.
— Беше… — отвърна Невена без да го поглежда нагоре.
— Чуй ме… Исках сам аз да говоря с теб… но тя…
— Съгласи се парите да идат за апартамента… — прекъсна го Невена хладно; това вече не беше въпрос а твърдение.
Александър пристъпи към стаята хвърли якето върху облегалката на стола:
— Невена… хайде спокойно го обсъдим… Наистина това е добър вариант: двустаен в нов блок нормален квартал… Тук ни е тясно… Операцията може малко да почака… Лекарите казаха че няма проблем няколко месеца…
— Обадих се на лекарите — каза тихо Невена — Казаха че чакането е невъзможно… Всяка седмица е критична… Ако изпуснем момента Милена може завинаги да остане инвалид…
