Свекървата отвори вратата на апартамента без да почука, въпреки че имаше звънец. Надежда Вълкова изобщо смяташе, че да звъни на апартамента на сина си е под нейното достойнство. Това си е нейното момче, нейната плът и кръв – какви формалности може да има?
Невена тъкмо подреждаше на масата документите: справки, епикризи, направления. Утре сутринта трябваше да замине за областната болница, където най-сетне щяха да оперират малката ѝ Милена. Парите лежаха в плик – цялата сума, която родителите на Невена бяха събрали, като заложиха апартамента си в селото. Последните два месеца тя живееше само с тази мисъл: да стигнат, да платят, да спаси дъщеря си.
– А, Невена, вкъщи си. Добре че те заварих – свекървата влезе в стаята, хвърли обемната си чанта на дивана и огледа критично жилището. – Май ви е прашно тук. Александър на работа ли е?
– Здравейте, Надежда Вълкова – постара се Невена гласът ѝ да остане спокоен. – Да, Александър още не се е върнал. Нещо случило ли се е?
Свекървата пренебрегна въпроса ѝ, приближи до масата и без разрешение взе един от документите.
– Това ли е за операцията? Значи утре? Хм… ще видим – върна листа обратно и погледна снаха си с някакво странно изражение – нещо между съжаление и превъзходство.
– Какво ще видим? – Невена се напрегна. В гласа на свекърва ѝ прозвучаха лоши нотки.
– Невена, седни. Трябва да поговорим.
– Надежда Вълкова, много съм заета сега, трябва всичко да подготвя за утрешния…
– Седни ти казах! – повиши тон свекървата и лицето ѝ мигновено изгуби престорената доброжелателност. – Става дума за парите, които смяташ утре да похарчиш.
Студ премина по гърба на Невена. Тя бавно седна на стола без да изпуска от очи свекърва си.
– Какво имате предвид?
Надежда Вълкова седна срещу нея със скръстени ръце върху коленете и каза с вида на човек, който съобщава очевидна истина:
– Парите трябват на мен. Тоест – на мен и Александър. За апартамент.
Няколко секунди Невена просто я гледаше невярващо. Думите бяха разбираеми по смисъл, но мозъкът отказваше да ги възприеме: Апартамент? Какъв апартамент? Какво общо има това с операцията за Милена?
– Не разбирам… – успя най-накрая тя.
– Какво толкова има за разбиране? – махна с ръка свекървата все едно говореше за купуване на хляб.– Появи се възможност да купим двустаен в нова кооперация! Спешно трябва капаро! Голяма сума! Аз вече уредих с продавача — чака до понеделник! Това е шансът ни! Истинско жилище — не тази ваша гарсониера! Детето расте — трябва му място!
– Шегувате ли се? – гласът на Невена прозвуча неестествено високо.
– Какви шеги! Напълно сериозно говоря! Родителите ти са дали парите — добре направили са хората! Но ние ще ги използваме разумно — за жилище! Операцията ще я отложим малко — лекарите няма къде да избягат; ще почакат или ще потърсим друга клиника — по-обикновена; там сигурно ще излезе по-евтино!
Невена усети как вътре в нея нещо се къса рязко — като опъната струна която внезапно се скъсва.
– Вие… Предлагате ми вместо лечението на дъщеря ми парите й да отидат за покупка на апартамент?! – говореше бавно и отчетливо всяка дума сякаш се страхуваше иначе няма да я разберат правилно.
– Ето пак започваш! – намръщи се свекървата.– Какво значи „отнемам“? Никой нищо не отнема! Просто правилно подреждаме приоритетите! Операцията може малко да почака — а този апартамент ако го изпуснем повече няма такива възможности! И всичко това го правим ЗАРАДИ вас самите! Заради Милена най-вече! Къде мислиш че тя трябва да живее?
— Първо трябва изобщо ДА ЖИВЕЕ Надежда Вълкова! — гласът й трепереше вече.— Операцията НЕ МОЖЕ ДА ЧАКА!! Милена има проблеми със гръбначния стълб— всеки ден е важен!! Ако изпуснем момента тя може завинаги…
— Недей преувеличавай така!! — прекъсна я раздразнено свекървата.— Всички тези лекари само плашат нарочно хората та повече пари им вземат после уж всичко било страшно а то минавало от само себе си!! На моя приятелка племенницата така я „лекуваха“— нищо не правиха и всичко мина!!
