Добър съветник, няма спор. Но времената се промениха, Георги. Днес жените не са длъжни да издържат здрави мъже.
— Мария, почакай! — хвана я за ръката мъжът. — Нека поговорим спокойно. Ще си намеря работа, ще се променя. Дай ми още един шанс!
Мария внимателно освободи ръката си:
— Шанс? Георги, имаше половин година шанс. Вместо да работиш, лежеше на дивана и ме обвиняваше, че печеля твърде малко. В четвъртък дори ме заплаши с развод, ако не си намеря „истинска“ работа.
— Не го мислех сериозно! — отчаяно поклати глава Георги. — Просто бях изнервен! Знаеш, че те обичам!
— Обичаш ме? — Мария сви вежди и наклони глава настрани. — Странна любов е това. Който обича, не заплашва с развод, а помага да се намери решение.
Георги видя решимостта в очите на жена си. Лицето му пламна от паника:
— Добре, добре! Ще приема всякаква работа! Мога да бъда хамалин, уличен чистач — каквото трябва! Само не ме гони!
— Късно е — отвърна Мария. — Решението вече е взето. Дай ми ключа или утре сменям ключалките.
Георги постоя още минута със стиснати в юмрук ключове. После бавно ги остави на прага:
— Ще съжаляваш за това — промърмори той. — Без мен ще се изгубиш. Кой ще ти помага при нужда?
Мария плесна с ръце:
— Помощ ли? Георги, половин година само ми създаваше проблеми. Отсега нататък сама ще управлявам живота си.
Мъжът преметна чантите през рамо и несигурно тръгна към асансьора. На прага все пак се обърна:
— След седмица ще се върна. Ядът ти ще мине и ще осъзнаеш каква глупост правиш.
— Не се връщай — каза спокойно Мария. — След седмица съдът ще ти изпрати известие.
Вратата на асансьора се затвори и отнесе Георги заедно с багажа му и всичките му несбъднати амбиции. Мария влезе в апартамента, заключи всички ключалки и се облегна с гръб на стената.
Тишина. За първи път след две години брак в жилището цареше истинска тишина. Никой не увеличаваше звука на телевизора до дупка, не тряскаше шкафовете и не недоволстваше от вечерята й. Човек можеше просто да живее – без постоянно да се съобразява с чуждо недоволство.
Мария обиколи апартамента и огледа промените: без Георги пространството изглеждаше по-широко; никъде нямаше разхвърляни чорапи; книгите стояха подредени по рафтовете; в банята висеше само една кърпа.
Вечерта пристигна Гинка – свекървата позвъни настоятелно и поиска обяснение:
— Мария, веднага отвори! Какъв позор! Синът ми си дойде разплакан!
— Гинка — отвърна Мария през вратата — вашият син е възрастен мъж и трябва сам да носи отговорност за постъпките си.
— Как смееш да изгониш мъжа си? Това е противоестествено! Жената е длъжна да подкрепя семейството!
— Две години го подкрепях — отвърна сухо Мария.— Оттук нататък сам да се оправя.
Гинка още дълго блъска по вратата и сипеше упреци, но Мария така и не отвори повече. Жена като нея – която никога не бе работила и цял живот зависеше от мъжете – трудно би разбрала избора на една модерна жена.
Месец по-късно пристигна известие за дата на делото: Георги така и не се появи – вместо това даде писмено съгласие за развода: явно бе осъзнал безсмислието на споровете им.
Апартаментът бе купен със заплатата на Мария; кредитът също беше изцяло нейно задължение; общо имущество нямаха.
Съдията уважи молбата й без допълнителни въпроси.
Десет дни по-късно Мария получи решението за развода.
Същата вечер след работа тя спря до прозореца за миг и погледна есенния град: уличните лампи танцуваха сред вихрушка листа; ситен дъжд ръмеше навън.
За точно един месец един живот приключи – а друг започваше.
Вече нямаше нужда да работи на две места само заради един здрав мъж.
Достатъчно беше основната й работа – оставаше време дори за хоби.
Или можеше най-сетне да запише шофьорски курс – мечта още от студентските години…
Мария приготви чай, седна във фотьойла до любимото прозорче с книга в ръка.
В жилището царуваха мир и тишина.
Никой повече нямаше да я заплашва с развод само защото „печели малко“.
Животът й вече принадлежеше само на самата нея.
