Когато Габриела от горния етаж тайно хранеше Димитър от стълбището, тя не знаеше, че в един стар куфар се крие плик с нейното име. Всяка вечер оставяше пред вратата му кутия със супа и парче хляб, подреждаше всичко внимателно, за да не я забележи никой, натискаше звънеца и тичаше нагоре по стълбите, задържайки дъха си.
Габриела живееше на шестия етаж на един сив и стар блок. Асансьорът все беше развален, а стените миришеха на влага и котки. На партера, до кофата за боклук, в една малка стаичка с олющена врата живееше Димитър. Никой не знаеше колко години има всъщност. Рядко излизаше – само понякога стоеше спокойно на пейката пред блока, стискайки силно в прегръдките си един износен кафяв куфар.
Съседите шепнеха: „Странният старец“, „Не е съвсем наред“, „Да се погрижи общината за него“. Някои се оплакваха, че плаши децата. Но Габриела не се страхуваше от него. В деня, когато всичко започна, тя се връщаше от училище и видя как Димитър трепери, опитвайки се да изкачи стълбите с една торба, която се скъса и картофите започнаха да падат по стъпалата един след друг.
Габриела веднага се наведе да ги събере. Димитър я гледаше смутено и малко виновно.
— Благодаря… — каза дрезгаво и веднага започна да кашля.
Фасцинираше я как треперят пръстите му. Кожата по китките му беше почти прозрачна, а сините вени изпъкваха толкова ясно, че сякаш можеха да бъдат наранени само с поглед.
Вечерта Габриела чу как Ива говори по телефона в кухнята:
— Да, у нас в блока живее един възрастен човек… Казват, че е самотен. Без роднини. Пенсията малка и лекарствата скъпи… Бих искала да помогна, но ние самите… Знаеш как е – след развода е трудно…
Габриела седеше в стаята си и гледаше тавана. Стоян беше заминал преди година и сега всеки лев имаше значение вкъщи. Но мисълта, че долу на партера стои самотен човек с чувал картофи като единствена утеха я тревожеше толкова силно, че не можеше да заспи.
На следващия ден взе малко супа от кухнята, сложи я в пластмасова кутия и уви парче хляб в салфетка.
